Пол Дохърти - Шпионите на Собек

— Така го искаше господарят — каза Неферен.

— Сега, когато той е мъртъв — попита Амеротке, — какво ще правите?

Пармен, който тежко се клатушкаше напред, спря и се обърна, избърсвайки потта от посипаното си с пепел лице.

— Имението и всичко в него е оставено на храма на Нубия — каза той.

— А вие?

— Много щедро завещание — бързо отвърна Пармен, — много щедро, наистина. Имотеп беше грижовен и ние няма да си отидем с празни ръце, но… — сви рамене той, и пак тръгна напред — бих дал всичко, за да се върне господарят ни обратно.

Прекосиха малка полянка и излязоха на откритата площадка пред Къщата на тишината. Четвъртитата постройка напомни на Амеротке за храм с каменната си основа, с колонната галерия, оформяща входа, с полегатите стъпала от двете страни на рампата към входа и с двукрилите врати, които сега зееха полуотворени. Стените бяха от твърди тухли от печена глина, измазани с хоросан, а после боядисани в блестящо бяло. Двата прозоречни отвора, намиращи се високо в стената от двете страни на вратата, бяха с дървени решетки. Амеротке прошепна на охраната си да го изчака, докато обиколи и огледа сградата и пространството около нея. Освен на фасадата имаше по още два прозоречни отвора и във всяка една от другите три стени, но не се виждаше никаква друга врата или външни стъпала — само вентилационни отвори с решетки, чиито пръчки бяха здраво забити в мазилката. Амеротке не установи някаква нередност — нямаше следи от насилие или съпротива по пода или по повърхността на чисто белите стени. Отиде обратно до фасадата и се изкачи по стъпалата в галерията с колоните. Спря пред рисунките от двете страни на двукрилата врата — изображения на Собек, на бога крокодил, с човешко тяло, но с главата на речния звяр. Божеството беше нарисувано с корона от пера, в центъра на която изпъкваше слънчев диск. Двукрилата врата, която Собек трябваше да пази, беше разбита и натрошена на трески. Пармен пристъпи вътре до светилниците и факлите, докато Рахмел обясняваше как са били залостени вратите.

— В нощта, в която бе убит господарят ми — мрънкаше телохранителят, — тези врати бяха здравата залостени. Питайте слугите. Трябваше да използваме външната греда, за да разбием и махнем тази отвътре.

Амеротке кимна и влезе в Къщата на тишината. Беше влажно и доста топло. Над малко басейнче с бистра вода бръмчаха мухи. Рахмел обясни, че то се захранва от подземен извор. Амеротке се огледа наоколо. Къщата беше разделена на три части — от двете страни на преддверието имаше редица ярко боядисани колони. Стените му бяха оцветени в свежозелено, сякаш Имотеп беше искал да внесе настроението на своята дива градина и тук. Светлината се осигуряваше от факлите и лампите, наредени по множеството ниши в стените. Преддверието беше всъщност малък храм на бог Собек. Стените от двете му страни изобилстваха със стенописи, изобразяващи бойните подвизи на бога, а вдясно имаше домашен олтар, представляващ изящно изработен наос. Вратите на това светилище бяха отворени, за да се вижда богът с крокодилската глава, изваян от някакъв скъп синьо-зеленикав камък, който блестеше зловещо на светлината на лампите.

— Защо Собек? — попита Амеротке.

— Богът патрон на моя господар — гордо отговори Рахмел. — Собек ходеше с Имотеп и неговата кохорта шпиони на всичките им експедиции. На тях спечели много яки за храброст и затова беше вечно благодарен на този бог.

— Защо е всичко това? — обхвана Амеротке с жест пространството около себе си.

— Господарят ми беше потаен, скрит човек — каза Пармен, като пристъпи напред. — Къщата на тишината беше неговото убежище, тихо, спокойно местенце, закътано в джунглата на неговата градина. Всичко това му напомняше за Нубия и за миналото му. Призрачно изживяване в мрака, в тишината, нарушавана единствено от писъците на нощните твари, сякаш…

— Сякаш сте на някаква поляна в гората на Юга?

— Да, точно така.

— А настоящата опасност, появата на аритите?

Пармен прехапа устни, погледна бързо към дъщеря си и Рахмел, после обратно към Амеротке.

— Той не ни каза много за това.

— Смяташе, че аритите са се укрепили здраво тук, в Тива — намеси се Сихера, влизайки през двойната врата. — Имотеп наистина ненавиждаше убийците от кланицата. Наричаше ги обезумели за кръв, незнаещи насита гадни твари.

Гласът на старата жена беше силен и въздействаш.

— Какво имате предвид с това, че са се укрепили тук, в Тива? — попита Амеротке и неволно потръпна; това призрачно място, ужасът на изтеклия ден, бързата жестока смърт на арита гнетяха душата му.