Пол Дохърти - Шпионите на Собек

— Защо да чакаме дотогава? — каза Гълтача.

— Искаме разстоянието между Тива и Омендап да бъде колкото е възможно по-голямо — отвърна аритът. — Междувременно искаме да всеем страх в самото сърце на Египет. Божествената трябва да бъде наказана, да й бъде припомнено, че ние сме тук.

— Кажи ми — заговори един друг глас. — Аз съм Кръвопиеца. Мисля си за този кървав пир, който ни предстои. Но имперските съгледвачи, пратеници и куриери изчезват, без да се открие и следа от тях, от телата им, от лодките им или от вещите им. Те носят скъпоценности със себе си, оръжия, ценни стоки, но нищо от това не е излязло по пазарите из Свърталището на мистериите или където и да е другаде в Некропола. Всичко — настоя гласът, — всичко, откраднато в Египет, накрая пристига тук.

— Всичко ще ви бъде разкрито — с нотка на сарказъм отговори аритът.

— Самоуверен си — неодобрително каза Гълтача. — Бих казал дори, свръхсамоуверен. Можем да те убием веднага или да те предадем на господаря Сененмут и да запазим среброто ти, та дори да поискаме и награда.

— Може и да умра — отговори аритът. — Но уверявам ви, господари мои, че съм дошъл тук на добра воля и с доверие. Донесох заплащането, както ми поискахте. Ако аз умра, обещавам ви, че до седмица същото ще се случи и на вас, и когато големият пир започне и през Тива потекат реки от кръв, вие няма да сте на банкета.

Аритът замълча и се заслуша в шепота на домакините си.

— Съгласни сме — заяви Гълтача. Аритът чу подрънкването на кесията със среброто. — Донесъл си дори повече, отколкото поискахме. Мога да го кажа дори само като го претегля на ръка. Какво друго искаш?

— Валу трябва да умре, а също и Амеротке — отговори аритът. — Незабавно, тази вечер, така че, още преди да се зазори, Божествената кучка да е наясно кой действително управлява в Тива!

— А храмът на Нубия?

— Куфу също трябва да бъде наказан, но това ще стане по нашите закони, по начина, по който ние искаме.

— Храмът на Нубия — презрително се засмя Кръвопиеца. — Колко изненадващо! Вашето собствено светилище, вашата светая светих!

— Нищо повече от купчина вонящи лайна — отговори аритът. — Ние нямаме нищо общо с Куфу или с когото и да е друг като него. Всички в този храм са предатели. Има само една-единствена богиня, Нема, и в нейно име ние ще изпълним своята присъда над фараона. Ще освободим нашето царство от египетската власт. Омендап ще бъде отрязан. Вицекралят на Нубия ще умре, след това ще се понесем като вихър на север, за да се срещнем с нашите братя. Времето минава. Слънцето скоро ще залезе — безмилостно продължи аритът. — Договорихме ли се? Амеротке, Валу и когато ви кажем — и храма на Нубия?

— Имаш думата ни — беше отговорът. — Преди слънцето утре да е изгряло, това, което искате, ще бъде изпълнено. Освен… направи пауза гласът — това за храма, то ще стане по-късно, нали?

Аритът потвърди и понечи да стане.

— А този Сгеру, вашият главатар — спря го гласът, — кой е той и къде е?

— Той е навсякъде, господарю — присмехулно отговори аритът. — От всичко, което аз самият знам, той би могъл да бъде дори тук, в тази стая. Има ли сред вас войници?

— Знаеш сам.

— Проучете ги внимателно, господари мои — продължи аритът. — Колцина от тях са нубийци? Колцина са дали клетва за вярност пред вас, но тайно са предани на Сгеру? Не отправям празни заплахи. Благодаря за посрещането. Договорът ни е сключен. Вярвайте ми, господари мои, щом веднъж сте взели злато и сребро от нашия Сгеру, трябва да изпълните вашето задължение.

— Ще бъде направено — отговори Кръвопиеца. — А сега е време да си вървиш.

Амеротке бе истински изненадан от Дома на гората. Великолепният двуетажен дом, разположен на север от Тива, се извисяваше над внушителните си зидани огради и гледаше към обширните зелени поля, простиращи се надолу по Нил, набраздени от безброй напоителни канали. Стените бяха искрящо бели, а огромната двукрила входна врата бе боядисана в лъщящо черно. След като вратарят пусна вътре съдията и охраната му, Амеротке застана на едно място и зяпна от изумление при вида на занемарената градина и високата трева, избуяла от двете му страни. Пътечката, водеща до главната къща, беше чиста и добре гледана, но при все това той имаше чувството, че върви през джунгла. Бели лилии и всевъзможни други цветя цъфтяха и прецъфтяваха сред тревите и тлъстата острица покрай заблатени езерца, хванали зеленикава корица по повърхността, засенчени от занемарени брези, ели, кипариси и палми. Място, в което светлината и тъмнината рязко се сменяха, а пеперудите летяха досущ като души без тела. Въздухът трептеше от жуженето на насекомите и от плясъка на разкошно оперените крила на птиците, пикиращи из зелената тъма.