Пол Дохърти - Шпионите на Собек

— Кой би могъл да е този човек? — попита Амеротке пазителят.

Жрецът поклати глава.

— Никой не дойде да разпознае трупа, макар нашите храмови глашатаи да разнесоха вестта, че странникът е бил донесен тук. Господарю, погледнете китката му.

Амеротке пъхна ръка във ваната, измъкна тази на мъртвеца и с ужас се втренчи в кървавия чукан.

— Същото е и на дясната му ръка — заяви свещеникът.

Амеротке се изправи и с благодарност си изми ръцете в поднесената купа с вода.

— И двете ръце са били премахнати — каза той. — Отрязани?

— Предполагам, след смъртта — отговори пазителят. — Кръвта по раните беше съсирена.

— Но това не е причината за смъртта?

— О, не — поклати глава пазителят. — Бил е удушен също както и Имотеп, дъхът му е бил прекъснат от примката около шията му.

Амеротке приклекна и се взря в страховитата картина на чукана, останал от ръката, висяща отстрани на ваната.

— Но защо? — прошепна той. — Аритите удушават жертвите си! Те искат тялото и душата да бъдат представени като едно цялостно жертвоприношение. Така че защо ще режат ръцете му? А те всъщност бяха ли намерени?

Пазителят вдигна рамене.

— Беше донесен тук така, както го виждате, без нито едно парцалче върху тялото му. Аз самият зададох същия въпрос на Имотеп. Той каза, че градината е била претърсена извънредно внимателно, но не са открили нищо друго.

Амеротке отвя с ръка облак пара.

— И Имотеп е умрял от удушаване; намерихте ли други наранявания по него?

— Стари белези — отговори пазителят, — но нищо необичайно.

— А аритът? — попита Амеротке.

— Огледах го набързо. Устата му бе доста пресъхнала, но все пак той беше затворник, изтезаван доскоро, и идваше от Хълма на Черепа — устните на пазителя се извиха презрително. — Но не видях нищо необичайно. Много благородно от страна на върховния жрец да направи достойно погребение на враг — добави той.

Амеротке се обърна към Матайа, която беше хванала Шуфой за ръката. Тя му се усмихна ведро.

— Господарю Амеротке, имате ли някакви други въпроси?

— Не, госпожице, видях достатъчно.

Излязоха от Дома на смъртта. Матайа каза, че трябва да се заеме със задълженията си, и попита дали има още нещо. Амеротке поклати глава, после погледна след хесетата, която се отдалечи с изящна стъпка, загръщайки по-плътно ленения шал около раменете си. Той постоя за малко на слънце, наслаждавайки се на светлината и топлината — такъв контраст с тъмното безрадостно подземие. После хвана Шуфой за ръката и го поведе през малката врата на входа към красивите градини на храма.

— Да поседнем за малко.

Отидоха в малък павилион до басейн с бистра вода, в която леко се поклащаха нежни сини и бели лотоси. Амеротке седна, изпружи крака и разтри лицето си. Шуфой кацна до него, потънал в собствените си мисли. Амеротке рееше поглед из градината.

— Прекрасно! — промърмори той.

— Да, господарю, госпожица Матайа наистина е прекрасна.

Амеротке се разсмя и потупа приятеля си по рамото.

— Нямах предвид Матайа, Шуфой, а деня сам по себе си и тези градини. Все едно че напускаш най-тъмната нощ и влизаш в най-яркия ден: тази зала за аудиенции, пълна с подозрения, твърдения и мистерия, Домът на смъртта. Какъв контраст!

Амеротке и Шуфой се отпуснаха в украсения градински павилион. Съдията преднамерено бавно бъбреше за дребните подробности на живота. За това, че предпочита един вид цветя пред други, за плановете си да оправи и развие собствената си градина. После премина на темата за образоването на синовете си, за перспективата да пътуват на север, за да се видят с родителите на Норфрет в Мемфис, за работата на писарите в съда, за ремонта на статуята на Маат, богинята на Истината, и за подготовката за празника на Тот, бога писар. Амеротке си даваше сметка, че времето тече, но искаше да успокои душата си след този ден на толкова ужасяващи страхове. Шуфой бе добър слушател, макар Амеротке да разбираше, че той е изцяло потънал в мечти за прекрасната Матайа. Отначало му беше забавно, когато дребосъкът започна да възхвалява хесетата, но после се зачуди дали този толкова малък човек с толкова огромно сърце не се е влюбил наистина в нея. Той слушаше хвалебствения химн на Шуфой, докато гледаше посетителите и поклонниците, стичащи се през портите на храма, за да напълнят кожените си мехове със светената вода, обливаща свещената стела, издигаща се в градината. Други просто се шляеха наоколо. Важни, наперени гвардейци флиртуваха с хесети, облечени с тесни полички и оскъдни воали върху гърдите, с изрисувани лица, обрамчени от разкошни перуки, извиващи змиевидно блестящите си от благовонни масла тела. Младите жени се движеха съблазнително, бедрата им се поклащаха под мелодичното подрънкване на тежките им браслети и гривни. Най-различни свещеници — жреци на епатрахила, от Параклиса на очакването или от някое от вътрешните светилища, забързано сновяха насам-натам; вратари и дякони носеха панери с плосък, тънък хляб или кошници с речни птици с разкошно оперение, с превити шии и поклащащи се глави. Амеротке искаше да схване същината на този храм, затова наблюдаваше внимателно и размишляваше. Шуфой долови, че господарят му го слуша с половин ухо. Спря по средата на едно изречение и рязко потупа Амеротке по коляното с ветрилото си.