Пол Дохърти - Шпионите на Собек

— Какво е това? — попита Валу, заставайки пред Амеротке.

— Не знам — прошепна съдията. — Извинете ни, първожрецо Куфу.

Амеротке и Валу тръгнаха по коридора. Те бързо разпитаха пазителя, палачите на Валу, оставени на стража, после и офицера на смяната, но отговорите им само задълбочиха мистерията.

— Господарю, аз съм лоялен воин от полка на Изида — възмути се офицерът и понижи глас: — Нямам нищо общо с нубийските предатели.

— По-тихо — предупреди го Амеротке.

— Аз съм лоялен! — повтори офицерът, а суровият му поглед и озъбената уста красноречиво свидетелстваха за напрежението, което подозренията, събудени от кризата, причиняваха. — Бях в коридора отвън през цялото време. Пазителят на дома беше в караулното горе. Вие си тръгнахте. Тези врати не са били отваряни дори за миг, преди да дам нареждане.

— И защо даде такова нареждане? — попита Валу.

— Известно време затворникът тихичко си припяваше нещо. Звучеше като погребално оплакване, а после изведнъж стана тихо. Чух шум, но помислих, че прочиства гърлото си или кашля, нищо подозрително. После стана съвсем тихо. Помислих, че трябва да проверя. Повиках пазителя долу при мен, той махна резетата, отвори вратите и знаете какво видяхме.

Амеротке затвори очи. Припомни си килията, твърдия камък и липсата на какъвто и да е друг изход. Откъде би могъл да влезе убиецът? Да прелети като призрак през въздуха? Тази усукана червена кърпа, това завързано парче плат, пристегнато около шията на мъжа? Но защо не се е съпротивлявал? Да се бори, да извика, да изпищи или изкрещи?

— Как? — изръмжа Валу. — Как се е случило това!?

— Не знам — поклати глава офицерът. — Разпитах хората си. Ръцете на затворника бяха оковани. Имаше парче грубо зебло, увито около него заради едното приличие, но освен това…

Амеротке и Валу разпитаха и пазителя, както и другите войници от стражата, но и техните версии бяха същите. Затворникът пеел своята жалейна песен, после всичко утихнало. Накрая офицерът решил да провери и отворили вратата. Затворникът лежал прострян на пода с кърпата около врата; очевидно бил удушен. Офицерът настоял изрично никой да не пипа и мести нищо. Никой не беше забелязал нещо подозрително. Амеротке повика Валу и двамата се върнаха в килията. Обвинителят подуши нащърбената купа за вода, после я подаде на Амеротке, който още веднъж я обследва — нищо, просто мръсно парче печена глина.

— Но какво се е случило? — въздъхна тежко обвинителят. — Имаме мъж, затворен в каменна кутия със здраво залостена и охранявана врата. Никой не е идвал и никой не е излизал, като същевременно няма и таен вход. Купата за вода е празна; това е логично, затворникът сигурно е бил жаден, но аз я проверих преди това, преди да го заключим, и не открих нищо нередно. Червената кърпа? — продължаваше да говори сякаш на самия себе си Валу. — Да, може и той да е успял да я вмъкне вътре или да му е била подадена по време на атаката срещу нас в града.

— Но би ли могъл да се удуши сам? Ръцете му бяха оковани… хм, все пак има и такава възможност — каза Амеротке. — Първожрецо Куфу, вие сте и лекар. Осъществимо ли е това?

Свещеникът приближи и приклекна до трупа, обърна главата на мъжа и махна на Амеротке да се приближи.

— Вижте петната по кожата — каза той, сочейки с показалец, — гърлото е силно натъртено; тази червена кърпа е била пристегната като клуп на примка.

— Да, но въпросът ми е може ли да го е направил сам? — настоя Амеротке. — Възможно ли е кърпата да му е била дадена заедно с нашепнати инструкции по време на покушението срещу нас, когато вниманието ни е било отвлечено или когато сме пристигнали тук?

— Възможно е — заключи първожрецът. — Но крайно неправдоподобно. При удушаване човек най-напред изпада в безсъзнание и едва след това настъпва смъртта. — Куфу вдигна по-дългото парче от разрязаната червена кърпа и го усука като въже. — Мога да направя това, да го усуча и завържа около врата си, да направя и възела зад ухото и просто да започна да въртя възела, както бихте могли и вие, ако се провре една пръчка през него. Продължавате усукването и изпадате в безсъзнание, но животът е много силен и няма търпение да се завърне. Най-малката слабост — и затягането отслабва; жертвата все още диша като всеки, който е в безсъзнание.

Амеротке взе парчето плат от първосвещеника, претегли го на ръката си, после го хвърли на пода. Хвана ръката на мъртвеца — мръсна и груба, мазолеста, с мръсни нокти. Разгледа внимателно пръстите и ръцете, но не откри никакви следи от червени конци, нито следа от претриване, причинено от затягането и усукването на този възел. Стана, отръска робата си и напусна килията.