Пол Ливайн - 9-те скорпиона

Макс я изгледа намръщено, с поглед, който би накарал обляната му в сълзи секретарка да си тръгне. В миналото и Лайза се плашеше. Но сега вече не.

— Какво ще ми направиш, Макс? Ще ме уволниш ли? Късно е. Имам стаж, внасям си осигуровките. Знам и тайните ти.

— Не всички — възрази той студено.

От гласа му я полазиха тръпки.

Двамата се гледаха. Макс Уонакър и Лайза Фримонт, бивши любовници и настоящи конспиратори. Той се чумереше, сивите му мустаци се извиха надолу. Беше красив — мургав, прошарената му коса бе намазана с гел и сресана назад. Добър бегач и тенисист на младини, Макс бе започнал да трупа килограми — прекалено много служебни вечери и твърде много алкохол. Тя си спомняше Макс, когато го видя за пръв път преди десет години. Той беше на тридесет и девет, а тя — на седемнадесет.

„Господи! Беше в някакъв друг живот.“

Тя добре съзнаваше колко се е променила. А какво се бе променило у Макс? Не беше само косата му. В онзи ден, преди „Атлантика“, той се издигаше. Бе изпълнен с големи мечти, безкрайна енергия и оптимизъм. Бе преобърнал света, за да превърне мечтите си в реалност. Защо се чувстваше нещастен? Освен юридическите причини имаше и нещо друго, но напоследък Макс не споделяше почти нищо. Тя му наля още едно уиски с надеждата да го умилостиви.

— Днес ходих в съда — да се поогледам. Господи! Влязох през онези масивни бронзови врати с отливки на сцени от древна Гърция, видях мраморните статуи и бюстовете, навсякъде… Темида, Моисей, Конфуций…

— Конфуций? — стъписа се Макс.

— Влязох и в библиотеката, цялата в резба, с огромни арки. Тихо и спокойно място. Почти свято, сякаш си в църква или катедрала.

— Точно така! — усмихна се Макс. — Точно така искат да мислиш, както във всички онези църкви, из които ме влачеше в Италия. За прослава на Бога?! Не, направили са го, за да плашат пейзаните. Влизаш в църквата и какво е първото, което правиш? Снишаваш глас, шепнеш. Както в мечтания от тебе съд. Съдиите са като свещениците — та те дори се обличат като тях. Всички други са измет. Искат да те изплашат и да сметнеш, че си на свято място. Лицемери! Не искат да разбереш какво правят под тогите си!

Лайза застана до прозореца и се загледа в Дъмбартън Оукс Парк. Макс бе избрал апартамента, но за разлика от преди, вече не плащаше наема. Нито книгите. Преди три години, когато тя завършваше първата година от обучението си по право, броени месеци след катастрофата, Макс се зае да прикрива всички следи, които ги свързваха — анулирани чекове, бордни карти, квитанции. Негова беше идеята, че един ден тя би могла да му помогне. Отначало й прозвуча налудничаво. Също така, както бе възприела като същинска лудост идеята една авиоспедиторска фирма с три остарели самолета да се превърне в „Атлантика Еърлайнс“ — закъснялото дете на бума във въздушния транспорт… Докато не се стигна до ужасната катастрофа на полет Шестстотин и четиридесет.

— Много си убедителен, Макс. Трябвало е да станеш адвокат.

— Нямаше начин, мила. Нали затова вложих в теб почти сто хиляди долара.

— Не съм убедена, че ще получа работата — меко изрече Лайза. — Мисля, че щом ме види, съдията Труит ще разбере, че не съм от неговата среда.

„На това ли се надявам? Лесен начин да се отърва от кавгата, че отказвам да свърша мръсната работа на Макс.“

— Грешиш, твоята среда е там, където ти пожелаеш. Ти си най-амбициозната жена, която познавам.

— Ти ме научи.

— Не. Ти беше амбициозна още на седемнадесет години, но не го беше осъзнала. Аз само маркирах пътя ти. Изкачването е изцяло твое дело. — Той я изгледа, а тя отклони поглед. Срамежливостта бе нейна характерна черта още от детските й години. — Не се тревожи. Съдията ще те погледне и направо ще поиска да те осинови.

— Макс, той е на твоите години.

— Още по-добре. Ще поиска да те чука. — Изражението му се смекчи, може би защото Лайза бе споделила страха си. Толкова рядко показваше, че се чувства несигурна.

— Не се притеснявай — продължи той. — Ще получиш работата. Ще бъдеш най-сексапилният и най-умният адвокат сътрудник в историята на Върховния съд.

— Може би.

— Ще разговаряш с мъж, а дълбоко в себе си всички мъже си приличат.

„Не е така. Ти и Тони не си приличате… Съмнявам се и че ти и съдията Труит имате нещо общо. Освен една и съща конфигурация на хромозомите.“

Не беше казвала на Макс, че след като скъсаха, бе станала любовница на Тони. Когато му го представи, Макс знаеше само, че той е бивш военен пилот. Героят на родния й град — каза му тя — щял да е чудесно допълнение за „Атлантика“. И се оказа права, нали?