Пол Ливайн - 9-те скорпиона

Лайза отиде до барплота и изля питието си в мивката.

— От главата до петите, Макс. Не е толкова много.

— Спря да пушиш, не пиеш. Има ли още нещо, което смяташ да не правиш и за което аз трябва да бъда уведомен?

Лайза не отговори. Изражението й не се промени.

— Новата и по-добра Лайза Фримонт — саркастично процеди той.

— Не ме ли харесваш такава?

„Не. Не те харесвам. Господи! Какъв човек си станала?“

А може би така и трябваше. Искаше Лайза да порасне, бе окуражавал независимостта й и виж какво бе станало. Розата още цъфтеше, но вече си имаше и бодли.

Харесваше момичето Лайза — Ейнджъл, а не Лайза Фримонт — жената. По дяволите! Беше жилаво дете. Трябваше да я спаси. Сега щом видеше статуи и книги, очите й се насълзяваха. Колко време още й трябваше, за да разбере, че нейните превзети клетви и символи са само избеляващо мастило върху плесенясала хартия?

Макс се опитваше да овладее гнева си и да прикрие отчаянието си. Искаше само да съумее да й обясни колко важно е делото за него, че не става дума единствено за пари, дори не и за оцеляването на фирмата. Искаше да й каже истината.

„Ако не спечелиш, съм мъртъв.“

Не! Кажеше ли й, тя щеше да поиска да научи всичко. А ако си признаеше, какво щеше да си помисли за него? Ако й кажеше, че катастрофата е негова грешка, че той бе наредил да се фалшифицират докладите за прегледите на самолета, че бе лъжесвидетелствал пред Националната дирекция по безопасност на транспорта, че ръцете му са в кръв, тя никога нямаше да му помогне.

Да, би могъл да разсъждава разумно. Всички авиокомпании съкращаваха разходите си. Не бе нужно Мери Скиаво от Министерството на транспорта да го убеждава, че е по-добре фирмите да имат застраховка, за да се разплащат в случай на присъда при обвинение в причиняване на смърт по непредпазливост, вместо да дават парите си, за да избегнат известни опасности. Сметката е проста, мила.

Не беше си и помислял, че може да се случи на неговата фирма. Не бе очаквал и чувството си за вина, кошмарите, сънотворните, изпотяването през нощта…

Не! Никога не би могъл да каже истината на Лайза.

— Защо мислиш, че сме заедно от толкова време?

— Инерция, Макс. Свикнали сме един с друг.

— Не. Дълбоко в себе си ние си приличаме.

— Ако това е комплимент…

— И двамата виждаме нещата в истинската им светлина. Вземаме картите от раздаването и ако се наложи да извадим едно асо повече от ръкава си, то — по дяволите, ние го правим. Не играем по чужди правила.

— Не възприемам себе си по този начин. — Думите й прозвучаха колебливо, сякаш търсеше начин да се защити.

— Вълкът кожата си мени… — самодоволно се усмихна той.

— Аз не съм хитрувала нито в колежа, нито в университета — сърдито заяви Лайза. — Работих като вол в Апелационния съд и съм горда с постиженията си.

— Класацията на декана не означава нищо в истинския живот, Лайза. Нищичко. Завърших Харвард като магистър по бизнес администрация. Понякога се питам ти кога се измъкна. Помня бара, знам откъде дойде. Помня бармана. Помня и ударите, и раните.

Тя също ги помнеше. От време на време Крокет работеше като барман. Бе фитнес инструктор с дълга опашка и горещ темперамент. Страдаше от заблуждението, че ще стане следващият Шварценегер.

Лайза заживя с него само седмица след еднодневното пътуване от Бодега Бей. Той й намери работата в „Тайки Клъб“. Даваше му всичките си бакшиши, които никога не стигаха за дрогата и стероидите.

— Довечера се събират няколко момчета — каза й той един ден, когато тя си тръгваше от клуба.

— Какви момчета?

— Бизнесмени, не са от нашия град. Наели са стая в „Рамада“, до летището.

— Искаш да отидеш ли?

— Не аз. Те не се интересуват от моя задник.

— Не ходя на частни събирания. Шийла ми каза…

— Много й разбира главата на Шийла! Да не мислиш, че някой ще плати, за да гледа циците ти? Дават четиристотин плюс бакшишите.

Лайза поклати глава. Той я сграбчи с огромните си ръце и я стисна здраво. Тя се опита да се извие, но той я залепи за стената. Не я пускаше, използваше ръста и силата си, също както някога постъпваше и баща й, за да я усмири и да пречупи волята й.

— Дадох ти покрив — каза Крокет. — Намерих ти работа. Защитавам задника ти от мъжете, които биха те нарязали на парчета за закуска. Ти си ми дяволски задължена!

Замисли се. Нещата се повтаряха.

„Макс, Крокет, добричкият ми татко. На колко мъже съм задължена?“

Онази нощ тя отиде в мотела. Носеше голям касетофон. Съблече се пред тримата пияни търговци, като през цялото време не изпускаше малкия флакон с паралитичен газ — трик, на който я бе научила Шийла. Един от пияниците — шкембест четиридесет и пет годишен мъж с брачна халка, се нахвърли отгоре й. Тя отстъпи встрани и когато другите двама се опитаха да я хванат, пръсна с флакончето в отворената уста на единия, а другия ритна право в слабините. Той се свлече и започна да повръща. Първият замахна към нея с всички сили, но не я улучи. Лайза се втурна към вратата, но той й подложи крак, просна я на пода, заби нокти под колана й и разкървави бедрото й. Бе на възрастта на баща й. Връхлетяха я мъчителни спомени и тя се уплаши. Бе се заклела това никога да не се повтори.