Пол Ливайн - 9-те скорпиона

— Във Върховния съд е различно. Знаеш ли какво учехме през първата година от следването?

— Как да раздувате сметките на клиентите си?

— Учехме, че Правото е изкуството на доброто и справедливостта.

— И че кротките ще наследят земята — допълни саркастично Макс, доближи се до прозореца и плъзна ръка върху раменете й. — Ако правната система функционираше толкова добре, О Джей Симпсън щяха да го отровят с газ, Клаус фон Бюлов щеше да отнесе иглата, а баща ти… баща ти щяха да го обесят за тестисите.

Тя се извърна и го погледна.

— А пострадалите от полет Шестстотин и четиридесет щяха да осъдят „Атлантика“ за стотици милиони долари.

— Това доказва моята гледна точка, нали?

Вярно беше, но цинизмът му я влудяваше. Ако пък Макс бе прав, защо си бе губила времето цели три години да учи право, а след това една година да стажува във Федералния съд? А дори и Макс да грешеше, как би могла да го накара да разбере? Макс не й бе отказвал нищо. Бе я поддържал, бе я хранил, беше й помогнал да порасне. В отплата тя му беше любовница почти цяло десетилетие. Бе проявил разбиране, когато го остави и когато се върна при него след смъртта на Тони. Сега за пръв път искаше нещо от нея, но то противоречеше на всичко онова, което бе научила през последните четири години.

— Щом справедливостта е нещо рядко срещано — поде тя, — може би бих могла да работя за нея. Може би ще помагам да прибират престъпниците в затвора или ще защитавам несправедливо обвинените.

— Ти си прекалено умна за това. Разговорът е безпредметен. Не искам да те видя в юридическия отдел или пък в някой от обществените офиси на защитата, седнала зад метално бюро с чаша промито като урина кафе.

— Спомням си първия път, когато ми каза, че съм умна. Тогава това беше очарователно, а сега ми звучи като обида.

— Умен е всеки човек, който изучава книгите и те отварят пред него нови врати и — толкова. Умен е и човек, който е добил знание по улиците, знание, каквото никоя диплома не би могла да му предостави. Ти си опознала света и по двата начина. Това е, което ме поразява.

Преди да срещне Макс, никой не бе изразявал възхищение от нейната интелигентност. Нито учителите, нито майка й, нито баща й. Най-малко баща й, който се бе възхищавал единствено на физическите й качества.

Макс й бе казал, че може да бъде каквато пожелае. Бе й вдъхнал вяра и й бе дал шанс за нов живот. Вече го имаше и не желаеше да рискува и да го загуби.

— Помниш ли кога ми каза, че съм по-умна от теб?

— Естествено. Вечерта, когато се запознахме.

Макс Уонакър влезе в „Тайки Клъб“ и се настани на една табуретка пред сцената. Имаше ръждиви пръти, а от таваните висяха вериги. От тонколоните се разнасяха стържещи звуци, а на многоцветното ефектно осветление липсваха крушки. Отзад беше дансингът с дивани, тапицирани с черен сатен. Миришеше на изветряла бира и евтин парфюм, на влага и плесен и на силно дезинфекциращ препарат.

Като познавач на местата, където можеше да се види добър стриптийз, Макс предпочиташе изисканата атмосфера на „Десетте“ в Манхатън, където петдесет и пет екзотични танцьорки се разхождаха бавно по сцената, облечени в дълги, украсени с пайети рокли, осветлението премигваше, а специална машина от време на време обливаше телата им с дим. Тази вечер обаче реши да обиколи бедните квартали. Беше отегчен и щом видя светещия неонов надпис „Живи момичета“, накара шофьора на лимузината да спре.

„Живи момичета? Като антоним на какво? Мъртви момичета?“

Надписът му оказа същото въздействие, каквото оказват песните на сирените, подмамващи моряците към подводните скали. Той влезе в клуба, приближи сцената и огледа залата. Стриптийзьорките имаха изтощен вид, сякаш се бяха възползвали от тях доста грубо. Червенокоси и отпуснати, те неумело вървяха по сцената и не следваха ритъма на „Аеросмит“. Бяха се разсъблекли до златистите си гащи. Гърдите им бяха прекалено големи и се полюшваха тежко. На бара две жени по бельо си поръчваха питиета за чужда сметка. И двете бяха с буйни коси, дълги нокти и силиконови гърди, подобни на пъпеши. Макс изпи едно разредено с вода уиски и тъкмо се канеше да си тръгва, когато на сцената под звуците на Били Джоуел се появи Лайза.

„Господи! Та тя е още дете!“

Изглеждаше жизнерадостна.

Имаше малки гърди, гладка червеникавозлатиста коса, светли сини очи, пълни устни и освен изрисуваните мустаци почти нямаше грим.

Не забеляза веднага, че опънатата по тялото й дреха е с шарките на леопард. На главата имаше две малки леопардови уши. Беше смутена, а той бе очарован. Умееше да танцува, движеше се в кръг и в такт с музиката. Очите й бяха затворени — нещо, което не бе позволено. Изглежда, Макс знаеше за професията й повече от самата нея.