Пол Ливайн - 9-те скорпиона

„Ще го убия, но няма да му позволя да го направи.“

Лежеше по гръб, мъжът се бе надвесил над нея. Тя успя да освободи едната си ръка и го напръска. Той заскимтя и падна с ръце върху очите. Лайза бързо се изправи, взе нощната лампа и го удари с нея по челото. Избяга от мотела с чантата и с парите, но остави касетофона.

— Тъпа кучка! — изкрещя Крикет, щом Лайза се прибра. Зашлеви я, когато видя, че в пачката има само една двадесетдоларова банкнота, поставена отгоре, а под нея — деветнайсет по два долара. — Глупава малолетна кучка!

След три нощи на своя бял кон в „Тайки Клъб“ се появи Макс Уонакър. Или по-скоро в бяла лимузина? Каквито и да бяха намеренията му, тя знаеше, че този човек е спасителят й. Лайза бе само на крачка от улицата. Сервитьорка, стриптийзьорка… до проституирането нямаше много път.

Онази вечер й се струваше, че Макс знае всичко. Видя я докато си слагаше грим, за да прикрие раните си.

— Кой ти направи това?

— Приятелят ми. Но той не искаше да ме нарани.

— Къде мога да го намеря?

Още чуваше гласа му, строг и решителен.

„Къде мога да го намеря?“

Оказа се толкова просто. Не бяха нужни обяснения. Лайза знаеше, че Макс няма да го направи сам. Нежните ръце с изискан маникюр не принадлежаха на гангстер, но той работеше с хора и познаваше хора. В света на Макс всичко можеше да се уреди. Лайза видя бармана още веднъж. Беше с патерици и се опитваше да се изкачи на Ръшън Хил.

„Да, Макс, задължена съм ти. Беше ми писнало да се промъквам незабелязано в хотелите.“

Тъкмо бе започнала да учи право и имаше чувството, че е постигнала нещичко. Защо тогава се заплете в тази невъзможна връзка? Искаше да бъде независима, а Макс прояви учудващо разбиране. Предостави й време и пространство. Бе уверен в себе си. Пусна я да си отиде, като й каза, че се надява да се върне при него.

Бе най-прекрасното време в живота й. Откри Тони Кингстън или по-точно — той я откри. Откри, че бавачката на Грег е пораснала. От дванадесетгодишна Лайза бе поела грижата за сина на Тони — Грег. Помагаше в дома им и се възхищаваше на снимките на красивия пилот, издокаран в униформата си.

Тони никога не се бе женил. Приятелката му още от училище — майката на Грег — бе избягала и Тони много бързо бе възмъжал. Лайза помнеше младежкото си вълнение, когато той се прибираше у дома с торба, преметната през рамо, и шалче около врата — шалчето бе знак за принадлежността му към някаква особена ескадрила.

„Толкова е силен и скромен. По нищо не прилича на баща ми.“

Бе учила достатъчно психология, за да разбере, че за нея Тони бе бащата, който никога нямаше да има. Тони не бе неин спасител като Макс. Отнасяше се с нея като с равна — нещо, което Макс не правеше. За нея Тони бе всичко. И тогава, внезапно, той си отиде!

Както се беше надявал Макс, тя се върна при него. Каза й, че се е променила. Бил харесвал повече старата Лайза. „Старата Лайза е мъртва“ — бе му отвърнала тя. Той не я попита с кого е била, а тя не му каза. Не говореше нито за миналото, нито за бъдещето си.

— Ако беше поискала, щях да се разделя с Джил. — Той крачеше край прозореца и се взираше в парка.

Думите му не й направиха никакво впечатление, а само преди десет години тя се молеше да ги чуе. Почувства се объркана.

— Господи! Лайза, обичам те. Винаги съм те обичал.

„Какво каза той? Защо точно сега?“

— Обичаш ли ме, Макс, или имаш нужда от мен?

— Щом свърши делото, ще поискам развод от Джил и можем да се оженим.

— Макс, моля те…

— Добре, няма да те притеснявам. Но за едно нещо имаш право. Нуждая се от помощта ти. Не бих те молил, ако не беше така. Това е много по-важно, отколкото можеш да си представиш.

— Кажи ми.

— Не мога. Не сега!

Тя се замисли. Макар да му бе трудно да го изрече, Макс я обичаше. Помогна й, когато никой друг не се интересуваше дали спи под мостовете, или е гладна. Сега я молеше да избере между него и идеите си за правилно и погрешно.

„Никой няма да разбере. Това е само едно дело.“

А нейните идеали? Какво щеше да стане с „новата и по-добра Лайза Фримонт“, ако използваше подигравателните думи на Макс? Можеше ли да се откаже само в този случай от идеалите си? А доколко самата тя вярваше в тях?

Въпреки мраморните статуи и бронзовите врати справедливостта беше измамен небесен идеал и подобно на светостта, рядко се срещаше на земята. Справедливостта бе на сигурно място като перла в мидата си. Скрита е и се иска късмет, за да я откриеш. Въпреки възвишените знания, които бе получила от правните книги, възгледите й се бяха оформили благодарение на собствения й опит. Не бе ли така с всички? Какво бе казал съдията Кардозо? „Колкото и да се опитваме, не сме в състояние да погледнем през чужди очи.“