Пол Ливайн - 9-те скорпиона

„Каквото са видели моите очи…“

След четирите години в Бъркли — завърши със suma cum laude — и още три години в Станфордския университет, който пък завърши с magna cum laude и след годините практика във Федералния и в Апелативния съд на щата Колумбия тя имаше всички нужни препоръки. Защо тогава се възприемаше като измамник?

Искаше да вярва, но Макс, да го вземат дяволите, бе натиснал верния бутон. Той бе свещеник без вяра, неверник, попаднал в свещен молитвен дом. За Лайза правото не бе всемогъщо. Девизът, издълбан върху фронтона: „Равна и еднаква справедливост пред закона!“, бе благословия, отправена към туристите. В собствената си святост правото бе студено като мрамор.

Като се абстрахираше от извисените символи, тя определяше правната система като остаряла фабрика с пробити бойлери, счупени зъбни колела и ръждясали винтове. Правото се продаваше и се купуваше, разменяше се и се залагаше; търгуваше се и се излагаше на търг също като житото… и момичетата, които бягаха от домовете си завинаги.

Лайза знаеше, че в Съда щяха да постъпят молби за решението на седем хиляди дела, но че щяха да бъдат издадени по-малко от сто решения. Сътрудниците на съдиите, чието основно задължение беше да съберат и да обобщят заявленията, често се оплакваха, че били претоварени с работа.

„Няма проблеми“ — каза си Лайза.

„Ако получа работата, ще ги прочета всичките. Ще преравям проучванията, ще изваждам мненията на съдиите, ще им правя кафе, ако поискат.“

Тя добре познаваше законодателната история и стойността на прецедентите при разглеждането на делата. Щеше да овладее процедурата на независимото правораздаване, щеше да пише съдържателни бележки и да проследява източниците чак до времето на Хамураби. Да подготвя бележките за заседанията, на които се изслушват страните, да подготвя пламенни доклади за конференциите, по време на които се гласува съдебното решение. Щеше да будува със съдиите, посочени за свидетели на екзекуции, и после точно в осем щеше да отива на работа. Щеше да се подготвя да търси истината и да съди справедливо. Така щеше да постъпва при всички дела… с изключение на едно.

Делото „Лобах срещу Атлантика Еърлайнс“ щеше да е различно. Вече познаваше материалите. Знаеше спорните въпроси и аргументите на двете страни. А най-важното бе, че знаеше кой трябва да спечели.

— Ще го направя, Макс. Ще го направя заради теб!

— Страхотно! Знаех си, че няма да ме изоставиш. — Той се успокои и се усмихна доволно. — Щом завършиш работата си в съда, можеш да дойдеш на работа в юридическия отдел на фирмата. След година-две Пит Флахърти ще се пенсионира. Ще ти хареса ли да станеш главен адвокат?

— Моля те, Макс, престани да планираш живота ми. Нека първо се справим с това.

— Както кажеш, мила.

Макс продължаваше да се усмихва. Бе постигнал целта си, при това, без да използва своя коз — истината. Ако Лайза знаеше, че животът му виси на косъм, щеше да се спусне да го спасява. Така, както стана, бе по-добре.

„Прави го от любов, не от съжаление.“

Макс се почувства ободрен. Толкова много още имаше да се прави. Лайза трябваше да получи работата, а след това да убеди съдията, който според Флахърти беше решаващият глас, да приеме становището им. Той вярваше в Лайза. Би й поверил всичко. Тази мисъл го накара да се усмихне, защото сам бе постигнал желаното.

До късно през нощта Лайза лежа до похъркващия Макс и се взираше в светещите цифри на часовника. Опитваше се да приеме неприятната истина. Да, щеше да изпълни молбата на Макс, но не защото го обичаше. В действителност й бе трудно да определи чувствата си. Нямаше да го направи и от чувство за дълг. Това никога не беше било част от споразумението им.

Щеше да го направи, защото лоялността й към Макс й позволяваше да преосмисли новите си принципи. Макс беше прав. Тя не вярваше на думите, издълбани в камъка. Душата й бе опустошена като неговата, а сърцето й бе вледенено. Дълбоко в себе си тя бе същата като Макс.

Вашингтон.Вчера Националната дирекция по безопасност на транспорта заяви, че не е в състояние да определи със сигурност причината за катастрофата на полет Шестстотин и четиридесет на „Атлантика Еърлайнс“, в която загинаха двеста осемдесет и осем души. Самолетът катастрофира над Флорида Евърглейдс през декември 1996 година.

Като цитира противоречиви факти и признава, че не е в състояние да открие всички необходими части, комисията в подробния си доклад казва, че не може със сигурност да определи какво е причинило блокирането на хидравличните системи по време на подхода на самолета към Маями. Според шефа на комисията и председател на Дирекцията Джоузеф Синтър имало „веществено доказателство“, което потвърждавало широко разпространеното мнение, че причината за взрива е бомба, избухнала в двигателя на опашката на самолета. Разлетелите се частици са повредили хидравличната система.