Пол Ливайн - 9-те скорпиона

И сега Самюъл Адамс Труит — поне името му звучеше добре — седеше в стола на Холмс до пейката от излъскан махагон и гледаше в небесата или най-малкото тази четиристенна изповедалня, където гърмеше гласът на Бога.

— Съдия Труит — разнесе се бумтящ глас.

Главният съдия Клифорд Уитингтън наистина изглеждаше като бог, ако човек си представи Създателя като шестдесет и седем годишен мъж с огромен гръден кош, грубоват профил и дълга вълниста коса, сресана назад и виеща се на къдри около врата му.

Труит стреснато се обърна към съдебната зала.

— Шефе!

Главният съдия се запъти към пейката. Изглеждаше величествено до бронзовия парапет, който разделяше местата за публиката от галерията на сътрудниците.

— Печелиш преднина, така ли? — Гласът му отекна в подобната на пещера зала. — Или просто проучваш терена преди началото на играта?

„Играта?“

Единственото, което ги свързваше, помисли си Труит, бе фактът, че и двамата бяха играли футбол в колежа — Уитингтън като нападател в Йейл още в дните, когато не бяха използвали защитни шлемове. Някои либерални академици го обвиняваха, че бил играл прекалено дълго без шлем. След това бе отишъл в Оксфорд като стипендиант на Родс 2 2 Сесил Родс — финансист и колониален администратор в Южна Африка. — Б.пр. .

Сам бе човек от новия тип, незнайно фермерско момче от Средния запад, победило интелектуалците от Изтока на собствения им терен. Мислеше за себе си като за съдия с прагматичен усет, който уважава традиционните ценности. Възприемаше се и като безкомпромисен човек. Знаеше, че шефът му е заговорничил със сенатор Блеър, като му предоставял списък с опасните въпроси за заседанията на Законодателната комисия. Ако в цялата страна имаше човек, когото Уитингтън да не желае в съда, това бе блестящото момче от Харвард, което се появяваше в новинарските емисии по-често и от най-суетния съдия — тоест от самия Уитингтън.

— За главния съдия е традиция да поговори насаме с новия член на братството — церемониално изрече Уитингтън.

Труит се изправи — не му се виждаше подходящо шефът му да го гледа отвисоко — и попита с усмивка:

— Можем ли все още да се наричаме братство, след като сред нас има и две жени?

— Не знам — отвърна със злобна усмивка шефът. — Дочух, че ти си експертът по сексуален тормоз, професоре.

„Туш!“

— Имам предвид, че работим по една и съща тема — продължи главният съдия с блеснали очи.

— Всъщност аз доста съм писал за сексуалната дискриминация — каза Труит.

— Така е. Четох статията ти за случая във военния колеж. Предполагам, че не се интересуваш особено от моето несъгласие с мнението ти.

— Просто си мислех, че днес вече е късно обществените учебни заведения да препречват достъпа на жени. Щатите не могат да продължават дискриминацията въз основа на половата принадлежност, расата или сексуалните предпочитания.

— Вече? Този израз нещо не ми харесва. Съдържа заключението, че Съдът се е променил, което е факт. Но конституцията е непроменена, с изключение на известните двадесет и седем поправки. Е, какво обяснение ще дадеш, Сам? Как така се отдалечихме от началната тема?

— Не сме. Тя включва тези въпроси в контекста на съвременността. Ако Медисън или Джеферсън бяха живи днес, едва ли щяха да се противопоставят на правото на жените да гласуват, което е и една от поправките към тяхната конституция. Написал съм и статия „Чие е първото намерение?“, в която…

— И нея съм чел. С нищо не съм съгласен. Колкото до нападките ти срещу законовия реализъм и подканата ти съдиите да игнорират прецедента и да използват социалните науки, за да канализират живота — намирам ги за опасни. После имаме и есето ти върху легалния прагматизъм. Има си фундаментални принципи, Сам. „Да бъдеш юридически прагматик означава никога да не можеш да кажеш, че имаш своя теория.“

— Това е прекалено опростенчество.

Главният съдия се усмихна ослепително. Все още носеше загара от лятото, прекарано в „Мартас Вайнярд“, където се бе забавлявал като по коктейли и пикници бе натривал носовете на бостънските либерали. Труит погледна шефа си право в очите. Двамата бяха еднакво високи, над метър и осемдесет, но шефът бе с десетина килограма по-тежък.

— Мислиш си, че съм троглодит, нали? — каза главният съдия.

— Мисля си, че обичате да предизвиквате хората, особено младшите съдии.

— Така е. Но пък казвам това, което мисля. Знаеш ли защо съм добър съдия, Сам… велик съдия?