Пол Ливайн - 9-те скорпиона

— „Девет скорпиона в една бутилка“ — така Оливър Холмс описва Върховния съд.

— В Съда имаме мишки, мушици и навярно поне един истински задник.

— Вие от кои сте, шефе?

Лицето на Уитингтън замръзна за миг. След това той сухо се изсмя, сякаш се чу пукотът на цепеници в огъня.

— Аз съм старият лъв, царят на джунглата. А ти кой си, Сам? Кажи ми защо си тук, но не ми говори глупости и не ми казвай, че служиш на страната си. Знам, че си се блъскал денонощно, за да получиш това назначение.

— Само една забележка. Бих искал след петдесет или след сто години учените да четат изявленията ми и да казват: „По дяволите! Бил е прав, прозрял е истината преди другите“.

— Както и предполагах, ти искаш да си звезда. Това те прави опасен, защото най-бързият начин да те забележат, е да игнорираш прецедента и да поемеш по свой път.

— Уважавам миналото, но не съм неотменимо свързан с него. Правосъдието трябва да признае, че законите се променят заедно с обществото. Всички велики съдии, включително и Холмс, са го признавали.

Шефът погледна към мраморния фриз, където бе изобразено Божественото вдъхновение, заобиколено от Мъдростта и Истината.

— Когато Теди Рузвелт най-накрая го е назначил, великият опозиционер е бил на шестдесет и една, с петнадесет години по-възрастен от теб. Участвал е в Гражданската война, бил е адвокат, съдия и професор в Масачузетс и вече е бил автор на повече от сто „Мнения на мнозинството“ 4 4 Съдебното решение във Върховния съд се издава върху основата на два документа, които се изготвят след гласуването на съдиите — Мнение на мнозинството и Несъгласие. — Б.пр. .

— Бил е най-изтъкнатият юрист в страната. Бил е кален от опита си и — уверявам те, когато е преподавал в Харвард, не е подскачал по сцената като някой… — съдията замълча в опит да намери най-точната дума — … като някой водевилен комедиант.

„Водевил? Този човек вероятно мисли, че Боб Хоуп е новопоявил се блестящ комик.“

— Джон Джей е бил само на четиридесет и три, когато Вашингтон го е назначил за главен съдия — каза Труит.

— Познавах Джон Джей — усмихна се Уитингтън. — Бяхме приятели. Повярвай ми, Сам, ти не си Джон Джей. Нито пък Оливър Холмс.

— Разбрах. Вие не одобрявате стила ми.

— Пукната пара не давам за стила ти. Интересува ме единствено съдът. Той не е класна стая, още по-малко пък място за бурлески и пародии. Не очаквай да чуеш ръкопляскане, нито да бъдеш възнаграден с хвалебствия. И не бързай да пишеш за възгледите си. Тук аз възлагам задачите!

— Само когато имате мнозинство.

— Когато си струва, аз си подсигурявам мнозинството. С различните фракции, който разделят Съда, ние сме слаби като институция. Но ти си още нов и аз ти предричам, че ще се прицелват със стрели — несъгласия в самия теб, в Харвард Скуеър и в приятелите на „Нова република“.

— Работата с осем съдии сигурно е истинска досада. — Труит бавно отмерваше думите си. — Би било по-лесно за вас, ако можехте сам да решавате делата и да възложите на някой от почитателите ви да напише становището.

Уитингтън се изсмя.

— Така. Не се плашиш лесно, признавам го. — Той се огледа внимателно, като че ли бе възможно някой да ги наблюдава. — Харесвам те, Сам. Харесвам те като човек. Вие с Къртис Бракстън сте единствените, които могат да ми се опрат. Може би някой ден ще трябва да решим някой казус на канадска борба. Или може би трябваше да кажа „американска“, за да не засегна националните ти чувства?

— Шефе, питам само от любопитство, колко време възнамерявате да ми лазите по нервите?

— Не дълго, Сам. Най-много десет-петнадесет години. И ако си мислиш, че ще се оттегля по отрано, ще ти припомня само, че на деветдесет и една Холмс все още е бил в съда и че се наложи да изведат Бил Дъглас в инвалидна количка, но той беше жилав човек. Господи! След удара започна да пише глупости в докладите си, но винаги гласуваше на заседанията и изваждаше шефа от кожата му.

„И браво на него.“

— Дъглас наричаше Уорън Бъргър „Глупака“ зад гърба му. Когато бе толкова зле, че не можеше да чете съдебните досиета, един адвокат го попита дали ще може да гласува. Знаеш ли какво каза той?

— Ще гледам как гласува главният съдия и ще гласувам за обратното.

— Позна! — кимна Уитингтън.

Разговорът замря и на Труит му се стори, че е време да се оттегли. Шефът му каза:

— Отбий се след обяд за официален разговор и чаша бренди.

— Все още провеждам събеседвания за последния ми сътрудник.