Пол Ливайн - 9-те скорпиона

Лайза бе спала неспокойно. Въртеше се в очакване на събеседването. Събужда се на няколко пъти, а после потъваше в нов сън. Тя и Макс бяха на някакво шоу в Ню Йорк на Бродуей. Докато бяха в офиса, той беше рязък изпълнителен директор, който се зъбеше на подчинените си. Но заведеше ли го да гледа „Клетниците“, можеше да избухне в сълзи още щом Фантин запееше „Сънувах една мечта“.

„Може би затова още ме вълнува, но дали това е любов, или някаква смесица от задължение, благодарност и носталгия?“

Тя се замисли.

„Опитвам се да се променя, да бъда различна от Макс, но защо? Искам да вярвам в етичните норми, в честността, на всички изтънчени изрази от прашните книги. Защо не се получава? Защо не мога?“

Бе преживяла толкова промени в живота си, който някога изглеждаше пределно прост — дали да обуе черни мрежести чорапи и тореадорско сако, под което се вижда всичко. Животът й бе станал сложен и поставяше наистина важни въпроси.

„Коя съм аз? В какво вярвам?“

Не знаеше.

Късно през нощта си бяха поръчали китайска храна и гледаха филм. Точно като женени. Любиха се, но сърцето й не трепна. Дори любовта се бе превърнала в обикновено задължение. Рутинно разтваряне на краката и тялото освобождаваше духа. Точно като женени.

Лайза искаше повече. Искаше да има мъж, по когото да копнее, когато са разделени, и когото да обича, когато са заедно. Да, приличаше на сценарий за сапунена опера, но с Тони вече се бе случило.

Лайза продължи да се облича, а по-точно — да се облича и да се съблича.

Започна с двуредния морскосин блейзър.

Всъщност върху леглото бяха проснати три. Единият по раменете и с бели копчета, вторият беше с подплънки. И двата имаха осемсантиметрови ревери. Третият беше без яка.

След като нагласи и трите пред огледалото в спалнята си, спря избора си на блейзъра със златните копчета.

„Ако ме назначи, вероятно ще получа всички морски дела. Не го ли стори, ще оставя Макс на сухо, нещо, което той никога не е правил.“

Стоеше пред огледалото и държеше сакото под брадичката си. Тъмният наситен цвят подхождаше на свежия тен и на сините й очи. Не, те не бяха съвсем сини. Имаха цвета на дрехата й. Сложеше ли зеления си екип за аеробика, очите й ставаха смарагдови. Приемаха цвета на плитките тюркоазнозелени води на Сейнткитс, ако завържеше синьо копринено шалче на врата си. В деловия костюм с цвят на горчица, който бе купила на разпродажба в „Сакс“ — за което веднага бе съжалила — очите й добиваха лешников нюанс.

Вдигна две перленобели блузи. Едната бе с висока яка, а другата — с остро деколте. Имаше хубав врат, защо да не го показва? По тази теория би трябвало да показва и задника си.

Метна дрехите върху леглото. Копринената блуза се плъзна на пода, а блейзърът се присъедини към бъркотията от костюми, рокли и сака, избрани, а сетне отхвърлени.

Стоеше гола и се изучаваше в огледалото. Бяха минали десет години. Странно. Изглеждаше по-млада, отколкото бе като непълнолетна танцьорка.

„Никога не казвай стриптийзьорка, ти изпълняваш екзотични танци.“

Тогава носеше черен колан с жартиери и сатенено червено болеро. И грим! Дебела линия около очите, разнесена нагоре, за да й придаде котешки поглед със сексуална жестокост. Устните й бяха пурпурночервени.

„Коя бях тогава? Коя съм сега?“

— Аз съм Лайза Фримонт — каза тя на огледалото и протегна дясната си ръка към въображаемия интервюиращ.

— Да, госпожице Фримонт — понижи тя гласа си до мъжки тембър, — прегледах автобиографията ви и трябва да призная, че имате впечатляваща подготовка.

Тя се изсмя.

— Не знаете и половината за мен, съдия Труит.

„Моля те, Господи, наистина се нуждая от тази работа. Трябва да я получа.“

Тя отлично се справяше със събеседванията. В тази област бе от върховна класа — съобщаваше юридически бележки, лишени от интимност, подробности за личния живот и придобитата на улицата опитност. Съперниците й не можеха да се вържат и на малкия й пръст. Защо тогава бе така изнервена? Спомни си за едно друго събеседване. По време на последния й семестър в Станфорд се бе кандидатирала за една от най-големите фирми. С нея разговаряха един старши сътрудник и двама младши — и двамата с неустановено положение, с копчета на ръкавелите и калифорнийски перлени зъби. Бяха в „Голямата четворка“ — махагонов мавзолей, който славеше четирима железопътни магнати. Мястото бе издържано в типично мъжки стил и на нея й се струваше, че тестостеронът замества вермута в мартинитата.