Пол Ливайн - 9-те скорпиона

Старият глупак скачаше от мисъл на мисъл, говореше несвързано за честта да представляваш застрахователни дружества, банки и производители с нещастната склонност — това бе негов юридически термин — да произвеждат експлодиращи гуми, падащи стълби или токсични лекарства. Тя го слушаше любезно и напълно игнорира двамата младоци, чийто вид издаваше, че нямат търпение да я приковат към купчината юридически документи. Не бе довършила коктейла си от скариди, когато шефът потупа джоба на сакото си и я погледна виновно.

— Изглежда, съм оставил автобиографията ви в офиса. Ще ме освежите ли орално?

Младшите сътрудници изпръхтяха, а лицата им добиха цвета на бургундовочервените им вратовръзки.

— Не — учтиво отвърна Лайза. — Не бих могла, но имам няколко приятелки, които биха го направили.

Така или иначе, тя не искаше да получи работата. По-скоро Макс не искаше. Вече говореше за работа в Апелативния съд, едно стъпало по-нагоре по пътя към Върховния съд.

„Лайза Фримонт — адвокат в Апелативния съд на САЩ за област Колумбия.“ Сякаш бе стигнала върха. А сега…

След годината работа в Апелативния съд тя кандидатстваше за работа при Самюъл Адамс Труит — най-новия съдия във Върховния съд, от чийто глас се нуждаеха адвокатите на Макс, за да спечелят. Нито Макс, нито неговите съветници биха могли да й помогнат да стане адвокат сътрудник във Върховния съд на Съединените щати, постът трябваше да се заслужи.

Лайза се изучаваше в огледалото. Имаше дълги крака с малко повече мускули в прасците — наследство от танцуването. Коремът й бе плосък, а задникът — стегнат — резултат от стотиците прикляквания в гимнастическия салон като компенсация за проседените дванадесет месеца в офиса на Мери Алис О’Брайън — шестдесет и шест годишна, назначена от Рейгън, която по време на почивките между заседанията пиеше бърбън.

„От «Тайки Клъб» до Върховния съд. Малка крачка за жена и огромен сок за стриптийзьорка.“

Сложи си грим — малко фон дьо тен, за да прикрие луничките около тесния си нос. Ясно изразените си скули тушира със светъл руж. След това нанесе бледоморави очни сенки и коралово червило. Вече бе изсушила късата си червеникаворуса коса, която подобно на очите й променяше цвета си от златисточервено до пламтящо алено под слънчевите лъчи. Докато следваше, а и след това в Апелативния съд косата й бе дълга до раменете. Отряза я седмица след последното си посещение в Станфорд през пролетта — седмица след като професор Сам Труит бе предложен за съдия, но преди да започне изтощителната процедура по утвърждаването му. Бе седяла в задната част на залата, слушаше, гледаше и… се учеше. Не за особеностите на обичайното право, противопоставено на писания закон. Вече познаваше статиите на Труит. Тогава се интересуваше от мъжа.

Залата бе претъпкана. Никакви Сократови въпроси. Бе лекция, дори по-скоро представление. Високият четиридесет и шест годишен професор с широки рамене бе младолик, с пясъчноруса коса. Различаваше се от колегите си във факултета така, както и Лайза се различаваше от състудентите си. Труит крачеше по подиума и пътешестваше със студентите си. Драматично разкриваше историята на правото, целия спектър на права и отговорности от закона на Хамураби до съвременните ограничения, налагани на тийнейджърите. Последователно сменяше ролите си — ставаше Медисън или Хамилтън, нападащи федерализма, преобразяваше се в Зола, който крещи: „Обвинявам!“, в Джон Маршал Харлан 5 5 Харлан — съдия вън Върховния съд на САЩ от 1955 до 1971 година. — Б.пр. , противопоставящ се на сегрегацията, и в прочутия адвокат Кларънс Дароу, пледиращ за живота на Леополд и Лоб.

— Защо убиха малкия Боби Франкс? Убиха го, защото така са създадени, а това предизвиква не чувство на омраза, а на милост.

После с бостънски акцент и прав като тояга се превърна в Оливър Холмс Младши, незабравимия янки.

— Когато хората искат да направят нещо, а аз не мога да открия в Конституцията думи, които да забраняват това, независимо дали ми харесва, или не, аз казвам: „По дяволите! Нека го направят!“.

Той се изсмя дрезгаво като Дикенсовия господин Бъмбъл, когато му казват, че законът предполага съпругът да контролира действията на жена си. Той отговаря:

— Ако законът предполага това, тогава законът е задник, идиот такъв!

Към края се превъплъти в Уили Ломан, който казва на шефа си:

— Дадох тридесет и четири години на тази фирма, Хауард, а сега не мога да платя и застраховката си. Не можеш да изядеш портокала, без да обелиш кората.