Пол Ливайн - 9-те скорпиона

Мистериозна жена бе спасила живота на съдията Труит. Един от вестниците спекулираше с твърдението, че е пилот, друг — че е механик, а трети твърдеше, че жената е била таен агент, натоварен с охраната на съдията. Феминистките я обявиха за една от тях и я нарекоха „жената чудо“.

Когато полицията разпитваше Труит, той твърдеше, че не си спомня нищо от инцидента, защото е бил в безсъзнание. Лайза не бе идентифицирана, което навярно беше и нейното желание.

Седмица след като излезе единодушното решение на съда, с което се променяха решенията на по-низшите инстанции и се насрочваше дело, „Атлантика Еърлайнс“ обяви фалит. Компанията просто нямаше друг избор. Адвокатите на ищците притежаваха роторния диск и с публикуването на данните за опита за убийство на съдията „Атлантика“ бе изправена пред сигурно поражение. Компанията бе обявена в ликвидация, самолетите й бяха разпродадени, а семействата на жертвите заведоха дело, като се очакваше да получат обезщетение за около петстотин милиона долара.

„Постигнахме справедливост! Спечелихме делото… Но се разделихме.“

Седнал в заседателната зала, Труит слушаше дебатите на колегите си за правата на бедните по делото от Мисисипи. В един миг осъзна, че изписва хиляди пъти името на Лайза върху листа на подложката си, така както бе правил това и по-рано.

„Господи, струва ми се, че беше преди хиляда години, а не само преди няколко месеца.“

„Лайза, Лайза, Лайза…“, драскаше той.

— Щатът не може да отменя правото за еднакво правосъдие върху основата на финансовото състояние на личността — каза Гуен Робинс и се обърна към Труит. — Статията на Сам в „Харвард Лоу Ривю“ от 1994 година може да ни послужи като образец за решението. Пред нас е жена, толкова бедна, че дори не може да заплати за написването на иска и по този начин не може да протестира срещу отнемането на родителските й права.

Главният съдия Гуидо Тарази изви глава и кимна на Бракстън.

— Съгласен съм — каза Бракстън. — Много малко от последствията на съдебните решения са по-тежки от прекъсването на семейните връзки.

— Законът на Мисисипи — намеси се Дебора Каплан, като се покашля — дава несправедливо предимство на страната с по-добри финансови възможности — обикновено на мъжа. Ако бащата загуби делото, той може да плати за иск и да обжалва. Няма обаче основание да се отнема правото на майката да апелира само защото е бедна!

— Докъде ще ни доведе това? — попита Виктор Смол. — Кой ще има правото на безплатен иск? Собствениците на недвижими имоти, съдени за пресрочени ипотеки? Хора, чиято собственост е отчуждена за обществена полза? Те също считат правата си за важни.

— Те не попадат в същата група — обади се Труит, който бе излязъл от своята замечтаност и прелистваше приготвения преди време от Лайза доклад за това дело. — Прекъсването на връзките между детето и родителите е непоправимо разрушаване на семейните отношения. Правото на достъп до съда е едно от основните, съгласно Конституцията.

— Не намирам подобно право в Конституцията — каза Пауел Маклеод.

— Конституцията се тълкува от нас — изстреля отговора си Труит.

— Добре — каза Тарази. — Вече два пъти се връщаме на този въпрос и не смятам, че някой ще промени становището си. Нека да гласуваме.

Само след миг шефът получи резултата от пет на четири в полза на бедната майка.

— Сам, с теб сме на едно мнение — каза Тарази. — Искаш ли да нахвърляш решението?

— Разбира се — отвърна той с нежелание. Беше преуспял в писането на решения. Думите му щяха да останат в историята, но той беше самотен. Искаше да получи още нещо от живота, нещо различно от преклонението към юридическата му находчивост.

Труит живееше в апартамент под наем. Вечеряше с готова храна, застанал до кухненския плот, и гледаше Си Ен Ен. Разводът още не бе приключил, но условията бяха договорени. Кони щеше да получи градската къща, мебелировката, половината от спестяванията им и половината от заплатата му. Той получи Сопчопи и имаше усещането, че се е справил добре. Но бе по-самотен от всякога, защото за първи път беше разбрал какво означава да обичаш, да бъдеш обичан, и… да изгубиш всичко.

Съдиите се канеха да преминат към делото за правата на затворниците. На вратата се почука. По навик Труит се изправи, но бързо си седна, когато Антон Капрето стана от стола си. Капрето бе бивш губернатор на Ню Йорк и сега заемаше мястото на младшия съдия.

Капрето се върна и подаде на Труит бележка от секретарката му Ели: „Моля, елате в кабинета си, преди да отидете на обяд“.