Пол Ливайн - 9-те скорпиона

С червена линия на пода бе маркирана опасната зона — полукръгла, подобна на маркировката на баскетболно игрище. Тя се простираше на разстояние от дванадесет метра от предната страна на двигателя.

Шанк беше вътре. В опасната зона!

Беше на метър и половина зад линията, когато мощност от четиридесет хиляди конски сили го повдигна от пода. Той викаше нещо, но дори и той самият не можеше да го чуе. Известно време остана неподвижен във въздуха като космонавт в безтегловност.

А Труит на пода се присви от болка, защото шумът направо разкъсваше тъпанчетата му. Бе засмукан от мощната струя, краката му се отделиха от пода, но той бе хванат здраво с белезниците за перилата. Тялото му застана във водоравно положение, раменните му сухожилия се опънаха до крайност.

Шанк плуваше по гръб над бетонния под, ръцете му се мятаха, започна да се върти и тялото му. Двигателят достигна пълната си мощност и грохотът му разтърси сградата, като че ли имаше земетресение. Шанк се издигна още по-високо. Последното нещо, което видя, бе синьото декемврийско небе, което се разкриваше над него от тавана, който се разтваряше към небесата. Бе засмукан и попадна сред перките на диска, които, както и самият диск, бяха изработени от невероятно твърда титаниева сплав. Шанк се завъртя в посока на движението на часовниковата стрелка.

Първи в перките попаднаха пръстите на протегнатите му напред ръце и бяха нарязани на тънки парчета. Мощното всмукване поднесе тялото му към въртящия се диск, който вече бе изял дланите му, после китките, после раменете — и после главата му, която разбиваше на все по-малки парчета и неумолимо поглъщаше.

В контролната зала Лайза държеше с две ръце лоста с червен накрайник и не желаеше да го отпусне — искаше да усили докрай мощността на двигателя и перките да се движат все по-бързо и по-бързо и с всеки оборот да отмъщават за Тони и за всичко друго.

Главата на Шанк изчезна между перките, от задния край на турбината се разлетяха части от костите, сухожилията му и вътрешните органи. Температурата бе осемстотин градуса, а турбината се въртеше с девет хиляди оборота в минута и онова, което допреди малко беше било човек, бързо се превръщаше в малки парчета хрущяли, после в частици, а накрая — просто в червена течност, която през тръбата за отработените газове стигаше до покрива и се отправяше в небето.

Малко по-късно Лайза изключи двигателя и пусна лоста. От Тиодор Шейкениън не бе останало почти нищо, което да докаже, че е съществувал…

Беше средата на месец март и снегът се бе разтопил. От време на време валеше леден дъжд. Земята бе омекнала. Бе неопределим сезон — късно за зима и рано за пролет.

Бяха минали деветдесет дни, откакто Сам не бе виждал Лайза, нито бе чувал за нея.

Последният му спомен за нея, най-доброто, което се бе запечатало в мъглявината на сътресението, бе как тя се бе привела над него, държеше с две ръце главата му и викаше името му. Гласът идваше сякаш изпод земята и ехтеше в мозъка му. Той бе почти в безсъзнание, а тя каза нещо, но тъпанчетата му бяха спукани и той не можа да различи думите.

След две седмици възстанови слуха си, малко повече време му бе нужно, за да преодолее сътресението, да възвърне яснотата на погледа си и да заздравеят ребрата му.

„Колко време ще е нужно на сърцето ми?“

Смътно си спомняше и двамата полицаи, застанали над него, и как санитарите го слагат на носилката.

„Къде беше Лайза?“

Трябваше да бъде с него в линейката, но я нямаше. Полицаите искаха тя да даде показания, но когато се върнаха в кабината за изпитания, всички бяха възбудени. Работниците се тълпяха, някой извика, че тялото на Макс Уонакър било открито в чакалнята за служители. Лайза бе изчезнала.

Никой не я бе виждал оттогава.

Грег Кингстън бе посетил Труит в болницата и двамата сравняваха превръзките и раните си; показваха си белезите като ветерани от армията. Грег вече се бе върнал в колежа на Западния бряг и Сам му се обади на няколко пъти, за да разбере дали не знае нещо за Лайза.

— Тя е добре — бе отвърнал Грег. — Но не иска да я намерят.

— Ти си говорил с нея?!

Грег не отговори.

„Защо постъпи така? Не се ли интересува от мен? Или от делото?“

Труит започна да пише решението по процеса на „Атлантика“ още в болницата. Бе се превърнал в нещо като знаменитост. Телевизионните станции представиха историята сравнително вярно. Наричаха я заговор за убийство, в който убиецът е бил „размазан“, или както бе написано в един от таблоидите, все едно че е бил хвърлен в огромна месомелачка.