Пол Ливайн - 9-те скорпиона

Шанк очакваше някаква реакция, но такава не последва. Тогава той приближи устни до врата й, отстрани до косата й и я целуна по ухото, като плъзна в него езика си.

От хладния допир й се догади. По-добре да я бе облизала змия.

— Нямаме обици днес, а, Лайза? Колко жалко! — Той смучеше месестата част на ухото й и издаваше някакви нечленоразделни звуци.

— Моля те, спри! — извика тя, като отчаяно се мъчеше да се овладее. — Какво искаш?

— Не е ли ясно? Желая те, Лайза, но ми е нужна и малко информация. Пипнаха Уитингтън, нали?

— Да — не се поколеба да отговори тя. Искаше да го накара да говори.

— А делото? Продължават ли да заседават без него?

„Трябва да спечеля време. Ако разбере, че делото е приключило, ще ме убие.“

— Не.

— Какво става? Кажи ми!

— Отложиха всички дела, на които е присъствал Уитингтън — престорено небрежно отговори тя.

— Глупости! — Той сграбчи косата й и силно я дръпна към себе си.

— Вярно е. Уитингтън бе опетнен и съдиите искаха да се дистанцират, да мине известно време преди отново да се заемат с делата. Делото на „Атлантика“ ще бъде насрочено за повторно гласуване, след като бъде назначен нов съдия.

Шанк се замисли. Садистичният му гняв се укроти.

— Значи край с Уитингтън. Е, все още няма доказателства, за да гласуват против, особено ако ти не се набуташ между шамарите. — Той отново притисна острието до врата й.

„Печели време! Карай го да говори!“

— Ние намерихме диска — заяви тя.

Лицето му застина. След това обмисли думите й и оголи зъбите си в усмивка.

— Намерили сте го? Друг път.

— Видели са те като го потапяш. Ние го извадихме от залива в Глейдс. Сега е на съхранение в Маями.

Той я пусна и се отдръпна. Лайза чувстваше краката си като гумени. Трябваше да се овладее и да не падне.

— В Маями? Защо в Маями?

„Защото ако ти кажа, че е тук, ще ме убиеш. С Маями печеля време.“

— В една лаборатория е. За тестове.

— Името и адреса? Къде е?

— В индустриалната зона до летището, но това няма да ти помогне. Дискът ще бъде предаден само на мен или на Сам. Ако никой от нас не го потърси, имат нареждане да го изпратят на Албърт Голдман.

— Лъжеш. — Гласът на Шанк прозвуча неуверено.

— Тогава ме убий. Убий и Сам. Убий целия дяволски съд. — Тя се бореше със сълзите, които натежаха в очите й щом спомена името на Сам.

„Сам, обичам те и имам нужда от теб.“

Шанк я хвана за тила и я повлече през стаята. Лайза се удари в стената и се хвана за един шкаф, за да не падне.

Шанк вдигна телефонната слушалка и набра някакъв номер. После съобщи номера на апартамента.

— Макс — каза след миг, — кажи им да подготвят самолета. Връщаме се у дома, а имаме и пътник.

„Невероятно — мислеше Труит. — А пък като кажа на Лайза кой ще пише решението…“

Забързан към кабинета на Лайза, той се удивляваше на куража й. Мислеше през какво бе преминала, когато той имаше нужда от нея, и как двамата постигнаха невъзможното. Не бе познавал жена като нея. Нямаше друга като нея.

Вече можеха да бъдат заедно. Да направят план за целия си живот. Но откъде да започнат? Не можеше да се отърси от събитията, преживени тази сутрин.

„Невероятно! Главният съдия напусна.“

Отвори вратата на кабинета и в първия момент не разбра нищо.

Плакатът на Тасмания бе съдран на две и лежеше до стола й. Сутиенът й се въргаляше на пода, срязан между чашките. До библиотеката откри едно копче, после мерна още две.

Проумя ужасната истина и затича по коридора и надолу по стълбите. Влезе в офиса на охраната, пъхна глава и стъписа всички с настояването си веднага да разбере дали някой е виждал Лайза. Никой. Затича по друг коридор и едва не повали Чък Олсън, младия полицай, който тъкмо влизаше в асансьора. И той не я бе виждал.

— И вие ли бързате? — чу се глас отвътре. Това бе Харолд Франклин — осемдесетгодишният оператор, който, според легендата, бил на годините на сградата. — Онзи човек с вашата сътрудничка също бързаше като луд.

— Кога? Къде?

— Само преди минута ги оставих долу в гаража.

Труит погледна асансьора, отказа се и побягна по стълбите. Излезе от задния вход на сградата. Бе студено и слънчево, канавките бяха пълни с посивяващ сняг. Труит можеше да види дъха си в студения въздух. Тръгна към гаража зад съда. Стигна до рампата точно когато две коли приближиха вратата. Сивата тойота на Лайза бе спряла на изхода в очакване да се вдигне механичната бариера, а Вик Васкес с престарялата си таратайка бе спрял на входа и се опитваше да пъхне картата си в автомата, като едновременно с това със свободната си ръка пъхаше в устата си парче пица. Труит хукна към колата на Лайза точно когато тя бавно потегляше. Видя ужасеното й лице и силуета на мъж, седнал на задната седалка, с ръка, обвита около врата й. Мъжът гледаше вдясно, сякаш се оглеждаше в прииждащите коли.