Камила Лекберг - Ледената принцеса

— Швеция играе срещу Беларус.

Дан усети недоумението й и още веднъж въздъхна дълбоко.

— Олимпиадата, Ерика, Олимпиадата. Осведомена ли си, че в момента се провежда такава…

— Аха, значи говориш за мача. Естествено, че съм запозната. Мислех, че имаш предвид нещо по-специално.

От начина, по който натъртваше думите, ставаше пределно ясно, че Ерика няма ни най-малка представа за предстоящия мач. Тя се усмихна сама на себе си, защото знаеше, че подобна незаинтересованост довежда Дан буквално до лудост. Човек не биваше да го закача на тема спорт.

— Ами тогава ще гледаме мача заедно. Искам да видя как Салминг разбива руската защита…

— Салминг! Знаеш ли колко години минаха, откакто не играе! Шегуваш се, нали, кажи, че се шегуваш.

— Да, Дан, шегувам се. Не съм чак толкова изостанала. Ще дойда да погледам как играе Сундин, така по-добре ли е? Който между другото е и страхотно красив мъж.

Дан въздъхна тежко за трети път. Този път, защото тя си позволи да възхвали у този колос в хокея качества, които нямаха нищо общо със спорта.

— Добре, ела. Но не искам да стане като предишния път! Никакво дърдорене по време на мача, никакви коментари за това колко секси изглеждат играчите в защитна екипировка и без въпроси дали носят само бандаж или имат и слипове. Ясно ли е?

Ерика едва се сдържа да не се разсмее и каза със сериозен тон:

— Честна скаутска, Дан.

Той изръмжа.

— Ти не си била скаут.

— Не, не съм.

След това натисна бутона с червена слушалка на телефона си.

Дан и Пернила живееха в една сравнително нова къща във Фалкелиден. Домовете се катереха в дълги редици по хълма Рабекулен и бяха толкова еднакви, че човек едва можеше да ги различи. Кварталът беше популярен сред семействата с деца най-вече защото бе напълно лишен от изглед към морето и следователно цените на имотите не бяха скочили до небето.

Вечерта бе твърде студена за разходка, а колата яростно се противеше на опитите й да я форсира по оскъдно опесъчения стръмен хълм. Въздъхна облекчено, когато най-накрая свърна по улицата на Дан и Пернила.

Натисна звънеца, чийто звън незабавно бе последван от трополенето на малки крачета, и след миг вратата се отвори. Посрещна я малко момиченце с дълга до петите нощница. Това бе Лисен, най-малката дъщеря на Дан и Пернила. Средното по възраст дете, Малин, закипя от гняв при тази несправедливост — как можеше Лисен да я изпревари и да отвори на Ерика. Караницата им стихна едва когато откъм кухнята се разнесе строгият глас на майка им. Най-голямата сестра, Белинда, беше тринайсетгодишна и Ерика я видя веднъж от колата край лавка за хотдог, заобиколена от няколко сополанковци с мотопеди. Скоро щеше да започне да им създава проблеми.

След като всяко от момичетата получи прегръдка от Ерика, двете изчезнаха със същата скорост, с която се бяха появили, и я оставиха да се съблече на спокойствие.

Поруменялата от топлината Пернила готвеше в кухнята, препасала престилка с надпис „Целуни готвача“. Изглежда я сварваше в критичен момент от приготвянето на вечерята. Пернила само й махна разсеяно и отново насочи цялото си внимание към димящите, съскащи тенджери и тигани. Ерика продължи напред към хола. Знаеше, че там ще открие Дан, потънал в дивана, с крака върху стъклената маса и със залепнало за дясната му ръка дистанционно.

— Здравей! Виждам, че като една мъжка шовинистична свиня седиш тук, докато съпругата ти се поти в кухнята.

— Здравеееей! Ами да, като покажеш кой командва вкъщи и управляваш домакинството със здрава ръка, можеш да превъзпиташ всяка жена.

Топлата му усмивка бе в пълен контраст с думите му, а и Ерика знаеше, че не Дан командва в дома на Карлсонови.

Прегърна го набързо, след което се настани на черния кожен диван и следвайки примера на домакина, също вдигна крака на стъклената маса. Погледаха малко новините по канал 4 в приятно мълчание, а Ерика за пореден път се запита дали съвместният им живот щеше да изглежда така, ако бяха останали заедно.

Дан бе първата голяма любов на Ерика и първото й гадже. Бяха неразделни през трите гимназиални години. Проблемът бе, че искаха различни неща от живота. Дан предпочиташе да остане във Фелбака и да се занимава с риболов като баща си и дядо си, а Ерика гореше от нетърпение да напусне малкото градче. Не можеше да се освободи от усещането, че то я задушава и че тук за нея няма бъдеще.

Известно време се опитваха да поддържат връзка от разстояние — Дан беше във Фелбака, а тя в Гьотеборг, но животът им се стече по съвсем различни начини. Последва тежка раздяла и двамата с много усилия успяха да изградят приятелство, което днес, петнайсет години по-късно, бе дълбоко и искрено.