Камила Лекберг - Проповедникът

Денят започна обещаващо. Той се събуди рано, преди останалите от семейството, веднага навлече дрехите си и успя да се измъкне възможно най-безшумно. Грабна рицарския шлем и дървената сабя и щастливо ги заразмахва. Тичешком измина стоте метра от къщата до Кралската клисура, спря за миг и погледна със страхопочитание отвесната цепнатина по средата на планината. Имаше два метра разстояние между двете планински вертикални стени, издигащи се на десетина метра в небето, по което вече се изкачваше лятното слънце. Три големи каменни къса бяха останали завинаги да висят в скалната цепнатина. Представляваха внушителна гледка. За шестгодишното момче мястото притежаваше магическа сила и фактът, че Кралската клисура бе забранена територия, не я правеше по-малко привлекателна.

Името си дължеше на крал Оскар II, посетил Фелбака в края на XIX век, но това момчето не знаеше, а и не го интересуваше, докато бавно се промъкваше през сенките със сабя, готова за атака. Затова пък бе научил от баща си, че сцените от Адското гърло във филма за Роня Рьовардотер са били заснети в Кралската клисура, и когато самият той гледа филма, усети лек гъдел в стомаха. Понякога тук си играеше на разбойник, но днес беше рицар. Един от рицарите на Кръглата маса, като в голямата красива цветна книга, която бе получил от баба си като подарък за рождения си ден.

Промъкваше се край големите скални буци, покриващи земята, готов да нападне огромния, огнедишащ дракон, въоръжен със сабята и куража си. Лятното слънце не проникваше в цепнатината и мястото беше студено и тъмно. Тъкмо за дракони.

Скоро след завързалата се битка на живот и смърт кръвта щеше да бликне от гърлото на чудовището.

С крайчеца на окото си зърна нещо, което привлече вниманието му. Парче червен плат се мержелееше зад голям камък. Любопитството му надделя. Драконът можеше да почака. Може би там се криеше съкровище. Приклекна, скочи върху камъка и погледна от другата му страна. За малко да падне, но след кратко замайване и размахване на ръце успя да възстанови равновесието си. Впоследствие нямаше да си признае колко се е уплашил, но точно сега, в този момент, изпита непознат за шестгодишния си живот ужас. Там долу лежеше една леличка и го гледаше втренчено. Лежеше по гръб и се взираше право в него с изцъклени очи. Първият му порив беше да избяга, преди да го е сграбчила и да е разбрала, че си играе там, където не му е позволено. И после може би да го принуди да каже къде живее и да го замъкне у дома при мама и татко, които страшно ще се ядосат, защото много пъти са му казвали да не ходи в Кралската клисура без възрастен придружител.

Но, странно, леличката не помръдваше. Нямаше и дрехи и за момент той се смути от това, че стои там и зяпа някаква гола жена. Червеното, което бе мярнал, се оказа не парче плат, а поставена плътно до жената чанта. Дрехи наоколо не се виждаха. Интересно, да лежи там гола. Беше толкова студено.

После го връхлетя невъзможната мисъл. Ами ако леличката е мъртва? Не можеше другояче да си обясни защо лежи толкова неподвижно. Мисълта го накара да скочи от скалата и бавно да се оттегли към отвора на цепнатината. След като между него и мъртвата вече имаше два метра, момчето се обърна и хукна колкото може по-бързо към къщи. И вече не го интересуваше дали ще му се карат.

Навлажненият от потта ѝ чаршаф лепнеше по тялото ѝ. Ерика се въртеше в леглото, но все не можеше да си намери удобна за спане поза. Светлата лятна нощ ѝ пречеше да заспи. За хиляден път си напомни, че трябва да купи плътни завеси и да ги окачи, по-скоро да накара Патрик да го направи.

Доволното му похъркване я влудяваше. Как не го е срам да лежи там и да хърка, когато тя вече толкова нощи не е спала?

Та това е и негово бебе. Толкова ли не може да постои буден в знак на съчувствие или нещо такова? Побутна го леко с надежда да го събуди. Никаква реакция. Побутна го малко по-силно. Той изръмжа, дръпна завивката над главата си и ѝ обърна гръб.

Ерика въздъхна, легна по гръб със скръстени на гърдите ръце и се взря в тавана. Коремът ѝ щръкна във въздуха като огромно земно кълбо и тя се опита да си представи бебето, плуващо в околоплодната течност там, в тъмнината. Може би с палец в устата. Не успя. Беше в осмия месец и все още не можеше да схване, че вътре в нея има бебче. Е, скоро всичко щеше да се изясни. Ерика се разкъсваше между очакването и страха. Беше ѝ трудно да си представи раждането. Ако трябваше да е честна, точно сега не мислеше за нищо друго, освен за това, че ѝ е неудобно да спи по гръб. Погледна светещите стрелки на будилника. Четири и четирийсет и пет. Дали да не запали лампата и малко да почете?