Камила Лекберг - Проповедникът

Патрик разпери ръце и с повдигнати вежди зачака отговор, но и от Мартин, и от Ернст получи само поклащане на глава. Въздъхна. Е, тогава му остава само да слезе в катакомбите...

Патрик потъна дълбоко във владенията на полицейското управление на Танумсхеде и зарови из старите документи. Прахта се бе наслоила върху повечето от папките, но за щастие архивът беше добре подреден и дори да не знаеше какво точно търси, можеше да е сигурен, че то е някъде там.

Седеше с подвити крака направо на каменния под и методично отваряше кутия след кутия с папки. Десетилетия човешки съдби минаваха през ръцете му. Хрумна му колко много хора и семейства са имали работа с полицията. Изглежда, престъпленията се предаваха от родители на деца, дори на внуци, мислеше той, когато едно и също фамилно име изскачаше за пореден път.

Мобилният му звънна и на дисплея видя, че е Ерика.

– Здравей, мила, наред ли е всичко?

Знаеше какъв ще бъде отговорът.

– Да, знам, че е горещо. Стой до вентилатора, какво повече може да се направи. Виж, прехвърлиха ни едно убийство и Мелберг иска аз да водя разследването. Ще ти бъде ли неприятно, ако се включа и поработя някой и друг ден?

Патрик затаи дъх. Знаеше, че е трябвало да се обади пръв и да каже, че се налага да работи, но по типичен мъжки маниер бе предпочел да отложи неизбежното. От друга страна пък и тя много добре знаеше каква е професията му. Лятото бе най-напрегнатият период за полицията в Танумсхеде. Тогава всички бяха принудени да взимат по-кратки отпуски, въпреки че и малкото дни, които им се полагаха, не бяха гарантирани. Никога не се знаеше с колко пиянства, побоища и други съпътстващи туризма произшествия ще трябва да се справят. А убийствата попадаха в съвсем друга графа.

Тя каза нещо, което той не чу добре.

– Гости ли? Кои? Братовчед ти?

Патрик въздъхна.

– Не, какво да кажа. Естествено, щеше да е по-хубаво, ако тази вечер бяхме сами, но казваш, че са на път. Нали само за една нощ? Окей, тогава ще купя малко скариди да ги почерпим. Така няма да има нужда да готвиш. Ще се върна към седем. Целувки.

Пъхна телефона в джоба си и продължи да преглежда съдържанието на кутиите пред себе си. Папка със заглавие "Изчезнали" привлече интереса му. Някой амбициозен колега по някакъв повод бе събрал обявите за изчезнали, появили се в полицейските следствия. Патрик почувства, че е търсил точно това. Пръстите му бяха изпоцапани с прах и той ги изтри в ризата си, преди да отвори тежката папка. След известно ровене и четене усети, че паметта му е получила нужния тласък. Би трябвало да си спомни за това веднага, имайки предвид малцината изчезнали и още неоткрити в областта, но пък може и възрастта да си казваше своето. Във всеки случай сега обявите бяха пред него и той чувстваше, че това не може да е случайност. Две жени бяха обявени за изчезнали през 1979-а и така и не бяха намерени. Двата скелета от Кралската клисура.

Взе папката със себе си и я остави на бюрото.

Конете бяха единствената причина да остане тук. Линда разчесваше кафявата грива с обиграна ръка и точни движения. Физическата работа ѝ действаше като клапан, през който изпускаше парата. Беше чисто и просто безобразие да си на седемнайсет и да не разполагаш с живота си. Щом навърши пълнолетие, ще се разкара от тази проклета дупка. И ще приеме предложението на фотографа, който ѝ се бе представил в Гьотеборг. А стане ли модел в Париж, ще припечели сума ти пари и ще им каже къде да си заврат тъпото образование. Фотографът ѝ бе казал, че с всяка изминала година цената ѝ на модел пада. Цяла година щеше да изгуби само защото старецът се бе вторачил в това образование. По-късно, като стане на двайсет и пет и започне да остарява, със сигурност ще се омъжи за някой милионер и да видиш тогава как ще му се присмее на заплахите да я остави без наследство. За един ден само ще може да похарчи колкото всичките му натрупани богатства.

А и прекрасният ѝ брат не правеше нещата по-лесни. Разбира се, че беше по-добре да живее при него и Марита, отколкото у дома, но не чак толкова. Беше така дяволски примерен. И винаги излизаше сух от водата, докато тя автоматично ставаше виновна за всичко.

– Линда!

Ами да, дори в конюшнята не я оставяха на мира.

– Линда!

Гласът стана по-настойчив. Знаеше, че тя е там, така че нямаше смисъл да се опитва да бяга.

– Какво си се развикал. Какво има?

– Не ми дръж такъв тон. Струва ми се, че не е толкова трудно да се опиташ да бъдеш любезна.