Камила Лекберг - Проповедникът

Той се захили и сръга Брита с лакът. Тя му отвърна с кисел поглед. Ерика разбра, че денят ще е дълъг. Дано само Патрик да си дойде навреме.

Патрик леко почука на вратата на Мартин. Малко му завиждаше за царящия вътре ред. Бюрото бе толкова чисто, че можеше да се използва за операционна маса.

– Как върви? Откри ли нещо?

Нещастният вид на Мартин му подсказа отговора. Мамка му. Най-важното за следствието сега бе да се идентифицира жената. Някъде имаше хора, които се тревожеха за нея. Все някому трябва да липсва!

– А ти?

Мартин кимна към папката в ръката на Патрик.

– Намери ли онова, което търсеше?

– Май да.

Патрик придърпа един стол и седна до Мартин.

– Виж тук. В края на седемдесетте две жени са изчезнали от Фелбака. Не разбирам защо веднага не си спомних за това, по онова време доста се шумя по този случай. Тук е целият следствен материал.

Папката бе много прашна и Патрик видя, че Мартин го сърбят ръцете да я избърше. Предупредителен поглед го накара да се въздържи. Патрик отвори папката и показа сложените най-отгоре снимки.

– Това е Сив Лантин, изчезнала е в деня на Мидсомар през 1979-а. Деветнайсетгодишна.

Патрик издърпа другата фотография.

– Това е Муна Тернблад, изчезнала две седмици по-рано, на осемнайсет години. Никоя от тях не е била намерена, въпреки положените огромни усилия, драги, претърсване на горите и всичко, което можеш да си представиш. Велосипедът на Сив бил намерен в една канавка, но само толкова. А от Муна не открили друга следа, освен една маратонка.

– Сега, като казваш, и аз се сещам. Имало е заподозрян, нали?

Патрик разлисти пожълтелите документи на следствието и посочи с показалец написано на пишеща машина име.

Йоханес Хулт. Неговият брат, Габриел Хулт, се обадил в полицията и съобщил, че го е видял със Сив Лантин по пътя за имението му в Бреке през нощта, в която изчезнала.

– Доколко сериозно са възприели тази следа? Искам да кажа, трябва доста неща да са се случили, за да те накарат да натопиш брат си!

– Враждата в рода Хулт е продължавала много години и всички са го знаели. Така че сведенията, струва ми се, са били приети с известен скептицизъм, но все пак е трябвало да се провери и Йоханес е бил викан един-два пъти на разпит. Но понеже не се намерили никакви доказателства, освен показанията на брата, било дума срещу дума и Йоханес бил освободен.

– Днес къде е?

– Не съм сигурен, но ми се струва, че Йоханес Хулт се самоуби доста скоро след това. Дявол го взел, сега трябваше Аника да е тук, тя можеше да събере сума ти материал за нула време. Това, което е в папката, е, меко казано, оскъдно.

– Звучиш така, сякаш си сигурен, че скелетите, които намерихме, са на тези две жени.

– Е, чак пък сигурен. Просто предполагам. Имаме две жени, изчезнали в края на седемдесетте, и сега се появяват два скелета на доста почтена възраст. Дали е просто съвпадение? Не съм сигурен и няма да бъда, докато не се произнесе съдебният лекар. Но смятам да се погрижа да получи тези данни колкото се може по-скоро.

Патрик хвърли поглед на часовника.

– По дяволите, по-добре да тръгвам. Обещах днес рано да се прибера. На гости е братовчедът на Ерика и трябва да взема малко скариди и нещо друго за вечеря. Можеш ли да се погрижиш патологът да получи тези сведения? И се обади, когато си дойде Ернст, в случай че е открил нещо ценно.

Щом излезе от полицейското управление, жегата го удари като с парен чук и Патрик пое с бързи крачки към колата, за да се озове по-скоро в място с климатик. Ако тази жега убиваше него, можеше само да си представи какво правеше с Ерика, бедното сладурче.

За лош късмет, точно сега да им дойдат гости, но той разбираше, че ѝ е било трудно да откаже. Все пак, тъй като семейство Флуд щеше да си тръгне на другия ден, щяха да пропилеят само една вечер. Пусна климатика на макс и потегли с колата към Фелбака.

– Говори ли с Линда?

Лайне нервно кършеше ръце. Жест, който Габриел ненавиждаше.

– Няма за какво толкова да говорим. Ще прави каквото ѝ се каже.

Габриел дори не вдигна поглед, а спокойно продължи заниманията си. Тонът беше уклончив, но Лайне не се оставяше толкова лесно да ѝ затворят устата. За съжаление. Дълги години бе желал жена му по-малко да приказва. Това би се отразило благотворно на личността ѝ.

Самият Габриел Хулт беше човек с душа на счетоводител. Обичаше да играе с кредити и дебити, докато постигне баланс, и от цялото си сърце ненавиждаше всичко, свързано с емоции, и всичко, което нямаше връзка с логиката. Беше маниак на тема спретнато облекло и въпреки лятната жега носеше костюм и риза, вярно, от малко по-лек материал. Тъмната си коса, отъняла с годините, сресваше назад и не правеше никакво усилие да прикрие лъсналата част по средата. А кръглите очила, които вечно почиваха на върха на носа му, му позволяваха снизходително да наблюдава над ръба им онзи, с когото разговаряше. Всичко трябваше да е точно, това беше мотото на живота му и той държеше и хората от неговото обкръжение да се стремят към същото. Вместо това те, изглежда, най-често отдаваха силите и енергията си да нарушават перфектното му равновесие и да му вгорчават живота. Всичко можеше да бъде много по-просто, ако правеха онова, което той казва, вместо сами да измислят куп глупости.