Камила Лекберг - Проповедникът

Да разпита съседите. Задача за начинаещ, а не за мъж с двайсет и пет годишен опит в занаята. Онова сукалче Мартин трябваше да върши това, а Ернст да звъни и да разговаря с колегите от близките райони.

Вреше и кипеше, но това си беше естественото му състояние от дете, така че нямаше нищо необичайно. Холеричният му нрав не го правеше особено подходящ за работа, включваща толкова много социални контакти, но от друга страна респектираше гаменорията, инстинктивно усещаща, че ако ти е мил животът, с Ернст Лундгрен шега не бива.

Като минаваше през селото, всички запротягаха шии. Следяха го с погледи, сочеха го, от което разбра, че новината вече се е разпространила из цяла Фелбака.

През площад "Ингрид Бергман" едва се промъкна заради неправилно паркираните коли и за свое задоволство видя доста водачи, седнали пред кафенето "Брюган", да се забързват към колите си. Така, така. Ако колите са още там, когато се върне, нямаше да има нищо против да развали ваканционното спокойствие на съгрешилите шофьори. Можеше да ги накара и да духнат малко в дрегера. Повечето седяха и смучеха студена бира, когато го видяха да минава. Ако има късмет, току-виж отнел няколко книжки.

Почти нямаше място къде да паркира в малката пресечка пред Кралската клисура, но той се промуши и започна операция "от врата на врата". Както се очакваше, никой не бе видял нищо. Хора, които обикновено забелязваха, че съседът им е поканил гости в собствения си дом, ставаха глухи и слепи, щом полицията пожелаеше да узнае нещо. Макар Ернст да бе принуден да признае, че като че ли наистина нищо не бяха чули. Лятно време нощите бяха толкова шумни заради пияните, които се прибираха на зазоряване, че всички се бяха научили да се абстрахират от шума, за да могат да заспят. Макар да беше адски дразнещо.

Чак в последната къща имаше улов. Не кой знае какъв, но все пак нещо. Живеещият в къщата, разположена най-далече от отвора на Кралската клисура, ставал да пусне една вода и чул да минава кола към три часа през нощта. Дори можа да уточни, че било три без четвърт, но не погледнал навън, така че не каза нищо повече нито за шофьора, нито за колата. Но пък се оказа стар инструктор по шофиране, карал немалко коли навремето, затова бе напълно сигурен, че не е било нов модел автомобил.

Върхът. Единственото, което успя да научи за повече от два часа тропане по вратите, бе, че най-вероятно убиецът е докарал труповете около три часа и че евентуално е карал кола от по-стар модел. Не особено вдъхновяваща информация.

Все пак настроението му се покачи с градус-два, когато отново мина по площада на връщане към управлението и забеляза, че нови паркирали грешници са заели местата на предишните. Е, тука щеше да се духа до спукване на дробовете.

Настойчиво звънене на вратата прекъсна работата на Ерика с прахосмукачката. Бе плувнала в пот и отмахна един-два мокри кичура от лицето си, преди да отвори вратата. Трябва да са карали като луди, за да бъдат вече тук.

– Здрасти, дебеланке!

В мечешката прегръдка на братовчед си разбра, че не е единствената, която се поти. С нос, дълбоко заровен в мишницата на Кони, усети, че в сравнение с него ухае направо на рози и момини сълзи.

След като се измъкна от прегръдката, поздрави жената на Кони, но само с учтиво ръкостискане, защото почти не се бяха срещали преди. Ръката на Брита беше мокра, отпусната и Ерика изпита усещането, че е хванала умряла риба. Потръпна и потисна желанието си да изтрие ръка в панталоните си.

– Ама че корем! Вътре близнаци ли има, или какво?

Ерика ненавиждаше за тялото ѝ да се говори по този начин, но отрано проумя, че бременността е състояние, което позволява на всички да коментират формите ѝ и да я опипват по най-фамилиарен начин. При това ѝ се бе случвало дори непознати да я приближат и най-нахално да я потупат по корема. Сега Ерика просто седеше в очакване на задължителния обиск, на който Кони се посвети само след няколко секунди..

– Леле, какво футболистче има тук! Няма начин да не е момче с тия ритници. Елате, деца, да пипнете!

Ерика нямаше сили да протестира и веднага бе атакувана от два чифта изплескани със сладолед ръце, които силно натискаха бялата ѝ роба на бъдеща майка.

За неин късмет Лиса и Виктор бяха на шест и осем години, та бързо загубиха интерес.

– Е, а какво ще каже гордият баща? Брои ли дните?

Кони не дочака отговор и Ерика си спомни, че диалозите не бяха силната му страна.

– А бе и аз помня как дойдоха на бял свят тия дяволчета. Много хубаво преживяване. Ама ти му кажи да не гледа много-много вътре. Може да загуби желание за дълго време.