Камила Лекберг - Проповедникът

Сега Линда бе най-голямата тревога в живота му. Якоб не създаваше проблеми по време на пубертета! В представите на Габриел момичетата трябваше да са по-спокойни и по-консервативни от момчетата. А те противоречаха на всичко, казано от възрастните, и вършеха какво ли не, само и само да съсипят живота си във възможно най-кратки срокове. На тъпото хрумване на Линда да става модел Габриел не обръщаше много внимание.

Момичето наистина бе хубавко, но за съжаление имаше мозъка на майка си и нямаше да оцелее и един час в жестокия свят на моделите.

– Спорихме за това и преди, Лайне, не съм си променил мнението оттогава. Изобщо не става дума Линда да напусне дома и да прави снимки при някой съмнителен фотограф, който иска от нея само да е гола. Линда ще получи образование, две мнения по въпроса няма.

– Да, ама след една година става на осемнайсет и тогава ще може да прави каквото си иска. Не е ли по-добре да я подкрепим сега, вместо да рискуваме да изчезне след година?

– Линда знае откъде си получава парите, така че много ще се изненадам, ако изчезне нанякъде, без да си е подсигурила твърд доход. А продължи ли да учи, ще има точно това. Обещал съм ѝ да получава пари всеки месец, ако продължи да учи, и смятам да спазя това си обещание. Сега не искам да слушам нищо повече по въпроса.

Лайне продължи да кърши ръце, но знаеше, че е победена, и с присвити рамене излезе от кабинета му. Внимателно затвори плъзгащите се врати след себе си и Габриел изпусна въздишка на облекчение. Тия приказки му ходеха по нервите. Тя би трябвало вече достатъчно добре да го познава след всички преживени заедно години, за да знае, че не би се отказал от онова, което си е наумил.

Задоволството и спокойствието му се върнаха, когато можа да продължи да пише в тетрадката пред себе си. Модерните компютърни програми така и не усвои, обичаше да има пред себе си красиво написани редици от цифри, събирани на всяка страница. Щом свърши, се облегна назад в стола си. Това беше светът, над който имаше контрол.

За момент Патрик се запита дали не греши. Това не можеше да бъде спокойният дом, от който излезе тази сутрин. Нивото на шума бе далеч над разрешеното на повечето работни места и къщата изглеждаше така, сякаш някой бе метнал в нея граната. Навсякъде лежаха разхвърляни, неразпознаваеми предмети, а неща, които би трябвало да се намират на определено място, не бяха там. Ако се съдеше по израза на лицето на Ерика, би трябвало да се е върнал преди час или два.

Удивен, преброи само две деца и двама възрастни, питайки се как могат да звучат като цяла детска градина. Телевизорът бе включен на канала на Дисни, засилен до дупка, едно малко момче тичаше по петите на едно по-малко момиче, размахвайки пистолет играчка. Родителите на двете изчадия седяха спокойно на верандата и някакъв грамаден мъж приятелски махна на Патрик, без дори да се опита да се надигне от дивана и с това да се откъсне от подноса със сладкиши.

Патрик отиде при Ерика в кухнята и тя рухна в прегръдките му.

– Махни ме оттук, скъпи. Трябва да съм сторила ужасен грях в предишен живот, за да ме застигне това. Децата са малки дяволи в човешки образ, а Кони си е Кони. Жена му не е издала и звук и изглежда толкова кисела, че млякото се пресече. Помощ, искам да си тръгват.

Той утешително я потупа по гърба и усети, че блузата ѝ е прогизнала от пот.

– Иди сега и вземи един душ, аз ще се погрижа малко за гостите. Цялата си в пот.

– Благодаря, ти си ангел. Има още една кана кафе. Пият трета чаша, но Кони започна да прави намеци, че иска нещо по-силно, така че виж какво можем да предложим в тази насока.

– Ще се оправя, върви сега, мила, преди да съм размислил.

Тя го дари с благодарствена целувка и се заклатушка с усилие по стълбата към душа.

– Искам сладолед.

Виктор се бе промъкнал зад Патрик и сега стоеше с насочен срещу него пистолет.

– За съжаление у дома нямаме сладолед.

– Тогава ще отидеш и ще купиш.

Дръзкият вид на хлапето накара Патрик да кипне, но той се опита да изглежда любезен и каза колкото можа по-меко:

– Не, няма да го направя. На масата отвън има сладки, вземете си от тях.

– Искам сладолееееед!

Хлапето крещеше и подскачаше. Сега лицето му бе станало тъмночервено.

– Казах, нямаме сладолед!

Търпението на Патрик започна да се изчерпва.

– СЛАДОЛЕД, СЛАДОЛЕД, СЛАДОЛЕД!

Виктор не се предаваше лесно. Но, изглежда, по очите на Патрик разбра, че е преминал границата, защото млъкна и бавно се изниза заднешком от кухнята. После изтича разплакан при родителите си, които седяха навън на верандата, без да обръщат внимание на шумотевицата в кухнята.