Камила Лекберг - Проповедникът

Тя само тихичко изруга, а Якоб се направи, че не я е чул.

– Всъщност ти си само мой брат, а не баща, минавало ли ти е през ума?

– Много добре знам, но докато живееш под покрива ми, нося известна отговорност за теб.

Само защото беше почти петнайсет години по-възрастен от нея, Якоб мислеше, че знае всичко, но пък като ѝ писнеше, можеше с лекота да се метне на някой от своите прекрасни коне. Баща им много пъти бе повтарял, че Якоб е синът, с когото се гордее и който добре ще стопанисва семейното имение, и Линда бе приела, че той ще получи всичко. Дотогава можеше да се преструва, че парите не са важни за него, но Линда го беше разкрила. Всички обожаваха Якоб заради работата му с безпризорни деца, но всички знаеха също, че след време ще наследи и имението, и състоянието. Тогава щеше да е интересно да се види дали ще продължи така безкористно да се труди.

Линда се позасмя. Ако Якоб знаеше, че изчезва всяка вечер, щеше да получи удар, а пък ако научи и с кого се среща, сигурно ще ѝ прочете най-голямото конско в живота ѝ. Лесно е да разправяш колко си солидарен с безимотните, когато не са ти в собствения дом. А че Якоб ще подскочи до небето, ако разбере, че се среща с Юхан, си имаше и още по-дълбоки причини. Юхан беше техен братовчед и враждата между двата родови клона съществуваше още отпреди тя да се роди, да, дори отпреди Якоб да се роди. Защо, тя не знаеше, но това беше положението и пеперудите в стомаха ѝ пърхаха още повече, когато отиваше на среща е Юхан. Приятно ѝ беше с него. Той бе доста свит, но с десет години по-голям и притежаваше увереност, за каквато момчетата на нейната възраст можеха само да мечтаят. А че бяха братовчеди, това не я тревожеше. В днешно време братовчедите дори се женеха помежду си и макар бракът да не влизаше в плановете ѝ за бъдещето, нямаше нищо против да понаучи това-онова от него, стига да останеше в тайна.

– Искаш ли нещо, или само ме надзираваш?

Якоб въздъхна дълбоко и сложи ръка на рамото ѝ. Тя се опита да се измъкне, но хватката му беше здрава.

– Просто не разбирам откъде идва твоята агресивност. Децата, с които работя, биха дали всичко да имат дом и живот като твоя. Малко благодарност и зрелост биха били добре дошли. И да, исках нещо. Марита е готова с яденето, така че побързай да се преоблечеш и ела да хапнеш с нас.

Той свали ръката си от рамото ѝ, излезе от конюшнята и тръгна към сградата на имението. Мърморейки, Линда остави четката и отиде да се преоблече. Нямаше отърване. А и беше гладна.

Сърцето на Мартин пак бе разбито. За кой път, не знаеше, но не го болеше по-малко от това, че бе свикнал. Както преди, и сега бе вярвал, че жената, положила глава на възглавницата му, е истинската. Разбира се, напълно съзнаваше, че вече е заета, но с обичайната си наивност мислеше, че самият той представлява нещо повече от обикновена утеха и че дните на партньора ѝ са преброени. Нямаше представа, че с невинния си вид и почти детско поведение е онова, което е бучката захар за мухата, що се отнася до малко по-възрастни, улегнали жени, живеещи рутинен живот със съпрузите си. Съпрузи, които те не възнамеряваха да оставят заради приятен двайсет и пет годишен полицай, с когото нямаха нищо против да се въргалят в леглото, за да задоволят нагона и нуждата си от утвърждаване. Не че Мартин имаше нещо против физическата страна на една връзка, пък и в тази област беше особено надарен, но имаше проблем с това, че бе необикновено чувствителен млад мъж. У Мартин Мулин любовта намираше добра почва. Ето защо връзките му винаги приключваха с плач и скърцане на зъби, когато жените му благодаряха и се прибираха у дома да водят своя досаден, но спокоен и добре познат живот.

Мартин дълбоко въздъхна, но се насили да фокусира вниманието си върху възложената му задача. Досега проведените от него разговори бяха безплодни, но му оставаха още много полицейски управления, на които да звъни. Че базата данни се е сринала точно когато му е най-нужна, бе част от обичайния му невървеж и затова сега седеше на бюрото си и въртеше телефонен номер след телефонен номер, опитвайки се да открие нещо, съвпадащо с описанието на мъртвата жена.

Два часа по-късно разочаровано се облегна назад и замери с писалката си стената. Нямаше жена, която да е обявена за изчезнала, че и да съвпада с жертвата на убийството. Какво щяха да правят сега?

Толкова е несправедливо! Беше по-голям от това пале и би трябвало той да ръководи следствието, а получаваше само неблагодарност. Няколко години напълно целенасочено се подмазваше на проклетия Мелберг без никакъв отклик. По пътя към Фелбака Ернст взимаше завоите с голяма скорост и ако не пътуваше в полицейска кола, сигурно щеше да види голям брой вдигнати средни пръсти в огледалото. Само да посмеят, шибаните туристи, тогава ще видят.