Камила Лекберг - Русалката

I wanna stand with you on a mountain

Той знаеше, че рано или късно всичко ще излезе наяве. Такова нещо не можеше да се скрие. Всяка следваща дума го бе отвеждала по-близо до неназовимото, до ужасяващото. Това, което толкова години се беше опитвал да потисне.

Вече не можеше да избяга. Усещаше как сутрешният въздух изпълва дробовете му, докато бързаше колкото може надолу по улицата. Сърцето му биеше бясно в гърдите. Не искаше да ходи там, но трябваше. Така че реши да остави всичко на шанса. Ако вътре имаше някого, щеше да му разкаже. Ако нямаше никого, щеше да продължи за работа, все едно нищо не беше станало.

Но вратата се отвори, щом почука. Той пристъпи навътре и присви очи в сумрака. Фигурата, която стоеше пред него, не беше тази, която бе очаквал да срещне. Беше непозната.

Дългата коса се поклащаше ритмично на гърба й, докато той я следваше към съседната стая. Започна да говори, да я разпитва. Мислите се въртяха ли, въртяха из главата му. Нищо не е, каквото изглежда. Привидно ситуацията е наред, но все пак има нещо сбъркано.

Изведнъж млъкна. Нещо го бе ударило в диафрагмата с такава сила, че думите му секнаха по средата. Погледна надолу. Видя кръвта, която започна да се стича, щом ножът излезе от раната. Последва нов удар, нова болка. И острието, което се завъртя в тялото му.

Разбра, че е настъпил краят. Всичко приключваше тук, въпреки че все още му оставаха толкова много неща да види, да направи, да преживее. Същевременно имаше известна справедливост. Не беше заслужил хубавия живот, който бе живял, всичката любов, която бе получил. Не и след това, което бе извършил.

Щом болката притъпи всичките му усещания и ножът спря да се движи, дойде водата. Клатушкането на лодка. И когато студеното море го обгърна, той вече не чувстваше нищо.

Последното, което си спомняше, беше косата й. Дълга и тъмна.

– Но вече минаха три месеца! Защо не го намирате?

Патрик Хедстрьом се вгледа в жената пред себе си. Изглеждаше все по-изтощена и занемарена всеки следващ път, когато я видеше. А тя идваше в полицейското управление в Танумсхеде всяка седмица. Всяка сряда. Идваше още откакто мъжът й изчезна в началото на ноември.

– Правим всичко по силите си, Сия. Знаеш го.

Тя кимна, без да продума. Ръцете й трепереха леко, отпуснати в скута. После го погледна с очи, пълни със сълзи. Патрик не срещаше този поглед за пръв път.

– Той няма да се върне, нали?

Вече не трепереха само ръцете, ами и гласът й, и Патрик трябваше да се пребори с желанието да стане, да заобиколи бюрото и да прегърне крехката жена. Налагаше се да се държи професионално, дори и това да противоречеше на инстинкта му да закриля другите. Замисли се как да отговори. Накрая пое дълбоко дъх.

– Не, не мисля.

Тя не зададе повече въпроси. Но той виждаше, че казаното от него просто потвърждава това, което Сия Шелнер вече знаеше. Мъжът й повече нямаше да се прибере у дома. На трети ноември Магнус станал в шест и половина, взел си душ, облякъл се, изпратил двете си деца, а после и съпругата си. Точно след осем бил видян да излиза от дома си, за да отиде на работа в Танумсфьонстер. Никой не знаеше къде е отишъл след това. Така и не се появил при своя колега, който трябвало да го откара до службата. Изчезнал някъде между дома си в близост до стадиона и къщата на колегата до миниголф игрището във Фелбака.

Бяха преровили целия му живот. Обявиха издирване, говориха с над петдесет души както на работното му място, така и сред семейството и приятелите му. Търсиха дългове, от които би могъл да бяга, любовници, злоупотреби в работата, всичко, което би могло да обясни защо уседнал мъж на четирийсет години, с жена и две деца в юношеска възраст един ден просто е изчезнал. И нищо. Нямаше сведения, които да сочат, че е заминал за чужбина, нито пък от общата им сметка със съпругата му бяха теглени пари. Магнус Шелнер се бе превърнал в призрак.

След като изпрати Сия, Патрик почука внимателно на вратата на Паула Моралес. „Влез“, чу се веднага, той влезе и затвори вратата след себе си.

– Отново ли беше жена му?

– Да – отвърна Патрик с въздишка и се настани на стола срещу Паула.

Качи крака на бюрото, но след яден поглед от нейна страна рязко ги свали.

– Мислиш ли, че е мъртъв?