Камила Лекберг - Русалката

Ана измъкна от гардероба лилава бродирана туника. Ерика свали тениската си и с помощта на сестра си нахлузи туниката през глава. Да я смъкне над корема беше като да пълни коледна наденица, но се получи. Тя се обърна към огледалото и инспектира критично отражението си.

– Страшно си хубава – каза Ана, а Ерика изсумтя в отговор.

Със сегашната й фигура „страшно хубава“ звучеше като утопия, но поне изглеждаше що-годе прилично и почти издокарана.

– Върши работа – каза тя и направи опит сама да свали туниката, но се отказа и остави Ана да й помогне.

– Къде ще е партито? – попита Ана, приглади дрехата и я окачи обратно на закачалката.

– В „Стура Хотелет“ 1.

1Букв. „Големият (или Гранд) Хотел“. – Б. пр.

– Много любезно от страна на издателството да организира рилийз парти за дебютиращ автор – каза Ана и тръгна към стълбите.

– Много са ентусиазирани. Продажбите са невероятно добри за дебютен роман, затова издателката ни с радост организира партито. От нея чух също, че щяло да има солидно медийно присъствие.

– Ти самата какво мислиш за книгата? Предполагам, че ти харесва, иначе нямаше да я препоръчаш на издателството. Но колко е добра?

– Тя е... – Ерика се замисли, докато слизаше внимателно по стъпалата, следвайки малката си сестра. – Магична. Мрачна и красива, обезпокоителна и въздействаща и... да, магична е най-добрата дума, с която мога да я опиша.

– Кристиан сигурно прелива от щастие.

– Да, да – Ерика провлачи думите. Отиде в кухнята и тъй като знаеше къде се намира всичко, направо започна да пълни кафеварката. – Щастлив е. Но в същото време... – Тя млъкна, за да не изгуби бройката, докато отмерваше кафе във филтъра. – Страшно се зарадва, когато одобриха романа, но имам чувството, че работата с книгата го е разтревожила по някакъв начин. Не мога да кажа с какво, всъщност не го познавам толкова добре. Не съм съвсем наясно защо се обърна към мен, но, естествено, се отзовах, когато ме помоли за помощ. Все пак безспорно имам известен опит с подготовката на ръкописи, макар и да не пиша романи. И в началото всичко вървеше много добре, Кристиан беше позитивно настроен и отворен за всякакви предложения. Но към края, когато исках да обсъдим определени неща, започна да се отдръпва. Не мога да го обясня точно. Но той си е малко ексцентричен, може би всичко се дължи на това.

– Значи, е открил правилната професия – каза Ана тържествено и Ерика се обърна към нея.

– Искаш да кажеш, че съм не само дебела, ами и ексцентрична?

– Че и разсеяна. – Ана кимна към кафеварката, която Ерика тъкмо беше включила. – Помага, ако сипеш и вода.

Кафеварката изпъшка в знак на съгласие и хвърляйки намръщен поглед на сестра си, Ерика я изключи.

Вършеше всички домакински задачи механично. Постави чиниите и приборите в миялнята машина, след като първо ги беше изплакнала, после събра с ръка остатъците храна от мивката и я изтърка с четката за съдове и малко препарат. След това навлажни кърпата, разгъна я и мина с нея кухненската маса, за да обере трохите и мръсотията.

– Мамо, може ли да отида в Сандра? – Елин влезе в кухнята и непокорното изражение на петнайсетгодишното й лице разкри, че от самото начало се е настроила да получи отрицателен отговор.

– Знаеш, че не става. Баба и дядо ще идват довечера.

– Но те започнаха да идват толкова често, защо трябва да съм тук всеки път?

Гласът й придоби онзи хленчещ тон, който Сия едва издържаше.

– Те искат да се видят именно с теб и Лудвиг. Добре разбираш, че ще са разочаровани, ако не сте вкъщи.

– Ама толкова е скучно! И баба винаги се разплаква и после дядо й казва да престане. Искам да отида в Сандра. Всички ще са там.

– Не преувеличаваш ли? – каза Сия, докато плакнеше кърпата, след което я окачи на кранчето. – Не вярвам, че „всички“ ще са там. Ще отидеш друга вечер, когато баба и дядо няма да идват.

– Татко би ми позволил да отида.

Дробовете на Сия сякаш се свиха. Не издържаше. Не издържаше яда и непокорството точно сега. Магнус щеше да знае как да постъпи. Щеше да е в състояние да се справи със ситуацията, с Елин. Тя не можеше. Не и сама.

– Татко го няма сега.

– А къде е тогава? – викна Елин и сълзите й потекоха. – Къде се е дянал? Сигурно му е омръзнало от теб и мрънкането ти. Проклета... вещица!

В главата на Сия настана абсолютна тишина. Сякаш звуците изведнъж изчезнаха и всичко наоколо се превърна в сива мъгла.

– Той е мъртъв.

Гласът й звучеше така, сякаш идваше от някъде другаде, сякаш говореше някой непознат.