Камила Лекберг - Русалката

Патрик се засмя.

– Ама че си шегаджия, но да, и по-лошо ще става.

– Не си разбрал нищо ново за Магнус Шелнер, така ли?

Йоста мушна дискретно една сладка под масата и Ернст забарабани радостно с опашка по крака на Патрик.

– Не, нищо – каза той и отпи глътка кафе.

– Видях, че тя пак беше тук.

– Да, тъкмо бях при Паула и си говорехме за това. Като някакъв маниакален ритуал е. Но в това няма нищо чудно. Как да се справиш с факта, че мъжът ти просто е изчезнал?

– Може да разпитаме още няколко души – каза Йоста и пъхна нова сладка под масата.

– И кои? – Патрик сам чу колко раздразнено звучи гласът му. – Говорихме със семейството, с приятелите му, чукахме по вратите из целия район около жилището му, разлепихме съобщения и помолихме за информация чрез местната преса. Какво повече да направим?

– Не е типично за теб да се предаваш.

– Не, но ако имаш някое предложение, моля, сподели го. – Патрик веднага съжали за грубия си тон, макар и да не изглеждаше Йоста да се е засегнал. – Звучи ужасно да се надяваме, че трупът му ще се появи някъде – добави той с по-приятелски тон, – но съм убеден, че едва тогава ще разберем какво се е случило. Обзалагам се, че не е изчезнал по своя воля, и ако разполагаме с тяло, поне ще има откъде да започнем.

– Да, имаш право. Гадно е да си представиш, че ще го открият в някоя гора или вълните ще го изхвърлят на брега. Но и аз имам същото чувство като теб. А и сигурно е ужасно...

– Имаш предвид неизвестността? – попита Патрик и премести леко краката си, които бяха започнали да се изпотяват от топлия кучешки гръб, облегнал се на тях.

– Да. Представи си да нямаш представа какво се е случило с човека, когото обичаш. Като родителите, на които им изчезва дете. Има един американски уебсайт с липсващи деца. Страница след страница със снимки и описания. Казвам само... по дяволите.

– Никога не бих могъл да го преживея – каза Патрик.

Представи си природното бедствие, което имаше за дъщеря. Мисълта да му бъде отнета, беше непоносима.

– За какво говорите? Настроението тук е като на погребение.

Веселият глас на Аника наруши настъпилото мълчание. Тя седна до тях на масата, а най-младият член на управлението, Мартин Мулин, примамен от гласовете в кухнята и мириса на кафе, веднага я последва. Той беше в бащинство и работеше на половин ден, така че се възползваше от всички възможности да общува с колегите и за разнообразие да участва в разговори за възрастни.

– Говорехме за Магнус Шелнер – каза Патрик с тон, който подсказваше, че с тази тема вече е приключено.

След което попита:

– Как върви с малката?

– О, вчера ни пратиха нови снимки – каза Аника и извади няколко фотографии, които носеше със себе си в джоба на жилетката си. – Вижте колко е пораснала.

Тя остави снимките на масата и Патрик и Йоста ги заразглеждаха, редувайки се. Мартин ги беше разгледал още когато пристигна сутринта.

– Леле, че е хубава – каза Патрик.

Аника кимна в знак на съгласие.

– Вече е на десет месеца.

– Кога ще можете да си я вземете? – попита Йоста с искрен интерес.

Той добре знаеше, че е допринесъл Аника и Ленарт да заговорят сериозно за осиновяване, така че до известна степен считаше момиченцето и за свое.

– Получаваме малко противоречива информация – каза Аника, после събра снимките и внимателно ги прибра в джоба си. – Но мисля, че след около два месеца.

– Предполагам, че чакането ви се струва дълго.

Патрик се изправи и пъхна чашата си в миялнята.

– Такова е. Но все пак... Напредваме. И нея я има.

– Да, има я – каза Йоста. Той инстинктивно сложи ръка върху тази на Аника, но я дръпна обратно малко припряно и се изправи. – Време е за работа. Не може само да седим тук и да си дрънкаме.

Тримата му колеги го изгледаха развеселени, докато той излизаше тромаво от кухнята.

– Кристиан! – шефката на издателството тръгна към него и го дари с прегръдка, натежала от парфюм.

Кристиан затаи дъх, за да не вдишва лепкавата миризма.

Габи фон Русен не се славеше с дискретна външност. При нея всичко беше прекалено: твърде много коса, твърде много грим, твърде много парфюм, а в добавка и вкус за дрехи, който, ако човек реши да бъде учтив, можеше да бъде описан като изумителен. Тази вечер, в чест на събитието, Габи носеше яркорозови одежди с огромна зелена роза от плат на ревера и, както обикновено, височината на токчетата й беше животозастрашаваща. Но въпреки на моменти леко нелепия й вид, нямаше човек, който да не взема на сериозно шефката на най-новото, но вече нашумяло издателство в Швеция. Тя имаше над трийсет години опит в бранша и интелект, остър почти колкото езика й. Който веднъж я подценеше като опонент, никога не повтаряше грешката си.