Камила Лекберг - Проповедникът

Патрик отново изненадан погледна Мелберг, учуден от този внезапен изблик на съчувствие. Ставаше нещо странно, сигурен беше. Но сега не си струваше да губи време да мисли за това. Имаха по-важни неща за вършене.

– Знам, че и тази седмица си в отпуск, но дали не би дошъл да помогнеш? Ернст няма никаква фантазия, а Мартин няма опит във водене на следствие, така че наистина имаме нужда от помощта ти.

Заявката беше толкова ласкателна за суетата на Патрик, че той дори не се усети как прие. Сигурно щеше да има ядове у дома, но се утеши с мисълта, че за четвърт час може да се прибере, ако Ерика има спешна нужда от него. Освен това забелязваше се тенденция двамата да си лазят по нервите в жегата, така че нямаше да е лошо да не се мотае из къщи.

– Най-напред искам да проверя дали не е обявена за издирване изчезнала жена. Трябва да търсим в по-широк периметър, например от Стрьомстад надолу до Гьотеборг. Ще помоля Мартин или Ернст да проверят.

– Добре, много добре. Правилно, продължавай нататък!

Мелберг стана от масата и весело потупа Патрик по рамото.

Патрик разбра, че, както обикновено, той ще трябва да свърши работата, а Мелберг да си присвои славата, но и това бе въпрос, по който засега нямаше смисъл да разсъждава.

С въздишка остави своята и на Мелберг чаши за кафе в миялната машина.

– Ставайте, да не мислите, че това тук е пансион, където да се излежавате по цели дни!

Гласът проряза дебелия слой мъгла и болезнено отекна в черепната му кухина. Юхан внимателно отвори едното си око, но бързо го затвори, заслепен от яркия блясък на лятното слънце.

– Но какво, по дяволите...

Роберт, с една година по-големият му брат, се обърна в леглото и сложи възглавницата върху главата си. Тя обаче бе грубо издърпана и той, мърморейки, се изправи.

– Тук човек никога не може да си отспи.

– Проспивате си живота, хаймани такива. Часът е почти дванайсет. Ако не висяхте по нощите да правите Бог знае какво, нямаше сега да лежите и да спите до обяд. Тук имам нужда от помощ. Живеете гратис, ядете гратис, такива големи мъже като вас, нищо няма да ви стане, ако помогнете на бедната си майка.

Солвейг Хулт стоеше до леглото, скръстила ръце на огромния си корем. Беше болезнено затлъстяла, а лицето ѝ бе бледо като на човек, който никога не излиза навън. Немитата ѝ коса висеше на тъмни, подобни на клечки кичури.

– Вече сте на близо трийсет години и живеете на гърба на майка си. На това му се вика истински мъже! И ако мога да попитам, откъде имате пари всяка вечер да хойкате и гуляете? Не работите нищо и нищо не влиза в семейната каса. Ако баща ви сега беше тук, щеше да сложи край на тези номера! Пак ли няма нищо за вас на трудовата борса? Не трябваше ли да сте там още по-миналата седмица?

Сега Юхан на свой ред закри лице с възглавницата. Пробва да се изключи от това постоянно мрънкане като от развалена плоча, но и неговата възглавница рязко бе дръпната. Принуди се да надигне махмурлийската си глава, която гърмеше като военен оркестър.

– Масата от закуската раздигнах отдавна. Сами ще си вземете храна от хладилника.

Солвейг изнесе огромния си задник от малката стая, която братята все още деляха, и тръшна вратата след себе си. Двамата не посмяха да легнат отново, а измъкнаха пакет цигари и запалиха. Майната ѝ на закуската. Цигарката веднага задейства жизнените им сили и парна приятно гърлата им.

– Ама какъв дяволски удар вчера, а?

Роберт се разсмя и пусна кръгчета дим във въздуха.

– Аз ти казах, че държат готини неща у тях. Заместник-директор на някакво предприятие в Стокхолм, да благодарим на дявола, че може да си позволи най-доброто.

Юхан не отговори. За разлика от по-големия си брат при кражба с взлом той не вдигаше адреналина. Вместо това дълги дни преди и след някой рейд ходеше с голям, студен възел от страх в стомаха. Но винаги бе правил каквото каже Роберт и дори и през ум не му минаваше да стори нещо друго.

Вчерашният взлом им донесе най-голямата плячка от дълго време насам. Иначе напоследък хората взеха да стават внимателни и да не държат скъпи вещи в къщите си, оставяха там стари, ненужни боклуци или някакви антики, които ги караха да мислят, че са направили голям удар, но които всъщност не струваха нищо. Вчера успяха да отмъкнат нов телевизор, DVD, електронни игри и доста бижута на стопанката на къщата. Роберт щеше да ги продаде чрез обичайните си канали срещу добри пари. Не че щяха да им стигнат задълго. Крадените пари прогаряха джобовете и бързо свършваха. И от тези нямаше да остане нищо след една-две седмици. Щяха да ги похарчат на комар, за нощен живот и някоя и друга дреболия. Юхан погледна скъпия часовник, който носеше. Като по чудо мамчето нищо не надуши, когато го видя. Ако знаеше колко струва, мърморенето ѝ край нямаше да има.