Камила Лекберг - Ледената принцеса

Франсин се усмихна.

— Ти трябва да си Ерика. Анри току-що ми позвъни и ми каза, че идваш насам.

Тя подаде изящната си ръка на Ерика, която я пое, след като набързо избърса подгизналата си от дъжда длан.

Жената, която стоеше пред нея, беше дребна, крехка и елегантна по типичния за французойките начин. Със своите 175 см Ерика се чувстваше като великан в сравнение с нея.

Франсин имаше гарваново черна коса, сресана назад и прибрана в кок. Носеше черна впита рокля. Изборът на цвят бе повлиян от смъртта на нейната приятелка и съдружничка. Франсин определено би изглеждала по-добре в яркочервено или може би в жълто. Сложила си бе лек, съвършено нанесен грим, но той не можеше да скрие зачервените й очи. Ерика се надяваше тушът й за мигли да не се е разтекъл. Смехотворна надежда.

— Мислех да поговорим на чаша кафе. Днес е много спокойно. Можем да отидем отзад.

Тя тръгна към малка стая в задната част на галерията, напълно оборудвана с хладилник, микровълнова печка и машина за шварц кафе. Масата бе малка, с място за два стола. Ерика седна на единия и Франсин веднага й поднесе чаша димящо кафе. Стомахът й запротестира при мисълта за още една чаша кафе след няколкото, изпити у Хенрик, но Ерика бе провела безброй интервюта, докато събираше материал за книгите си, и знаеше от опит, че по някаква причина хората говорят по-охотно с чаша кафе в ръка.

— Доколкото разбрах от думите на Анри, родителите на Алекс искат да напишете статия в нейна памет.

— Да. През последните двайсет и пет години с Алекс се срещахме съвсем набързо, затова, преди да започна да пиша, искам да науча малко повече за нея.

— Журналистка ли сте?

— Не, писателка. Пиша биографии. Залових се с тази статия единствено защото Биргит и Карл-Ерик ме помолиха. Освен това именно аз намерих тялото й, макар и не съвсем сама, а и по някаква непонятна причина усещам, че тази статия ми е нужна, за да мога да си създам представа за живата Алекс. Странно ли звучи?

— Не, даже никак. Невероятно е, че правите толкова много за родителите на Алекс и за нея самата.

Франсин се наведе през масата и постави ръката си с изящен маникюр върху тази на Ерика.

Ерика усети как бузите й пламват и се опита да не мисли за сюжета на книгата, върху който бе работила през по-голямата част от вчерашния ден. Франсин продължи:

— Анри ме помоли още да отговоря на въпросите ви максимално искрено.

Шведският й бе странен. Произнасяше р-тата меко, а и използваше френския вариант на името Хенрик, като наричаше мъжа на Алекс Анри.

— С Алекс сте се запознали в Париж?

— Да, следвахме история на изкуството заедно. Открихме се още първия ден. Тя изглеждаше напълно объркана, изгубена. Аз се чувствах по същия начин. Останалото е история, както гласи поговорката.

— От колко години се познавате?

— Да видим, Анри и Алекс отпразнуваха петнайсетата си годишнина тази есен, значи трябва да са… седемнайсет. През петнайсет от тях работихме в тази галерия.

Жената замълча и за най-голямо учудване на Ерика запали цигара. По някаква причина Ерика не можеше да си я представи като пушачка. Франсин запали цигарата си с трепереща ръка и всмука дълбоко дима, без да откъсва поглед от събеседничката си.

— Не се ли зачудихте къде е? Вероятно е лежала мъртва поне седмица, преди да я открием.

Ерика си даде сметка, че е забравила да зададе този въпрос и на Хенрик.

— Знам, че звучи странно, но не. Алекс… — тя се поколеба. — Алекс винаги правеше каквото решеше. Понякога много се ядосвах, но с времето свикнах. Не за първи път изчезваше за малко, а после се държеше сякаш нищо не се е случило. Тя ми се отплати, като ръководеше галерията сама по време на отпуските ми по майчинство. Знаете ли, дори в момента ми се струва, че и сега ще стане така. Че тя просто ще влезе през вратата. Но този път това няма да се случи.

Една сълза набъбна в крайчеца на окото й.

— Не, няма — Ерика заби поглед в чашата си с кафе, което позволи на Франсин дискретно да избърше очи. — Как реагира Хенрик на изчезването на Алекс?

— Нали се срещнахте с него? В неговите очи Алекс винаги бе права. Той я боготвори от петнайсет години насам. Горкият Анри.

— Защо горкият?

— Алекс не го обичаше. Рано или късно щеше да му се наложи да го осъзнае.

Франсин загаси цигарата си и запали нова.

— Сигурно се познавате отлично след толкова години.

— Не мисля, че някой познаваше Алекс. Но аз знаех малко повече за нея от Анри. Той винаги гледаше на нещата през розови очила.