Камила Лекберг - Ледената принцеса

След известно лутане Ерика успя да намери пътя до остров Серьо. Градът не й беше чужд, все пак бе следвала тук четири години, но тогава нямаше кола, така че изобщо не познаваше пътната му мрежа. Щеше да й е далеч по-лесно да намери правилния път, ако можеше да шофира по колоездачните алеи. Гьотеборг бе кошмар за неопитния водач със своите еднопосочни улици, натовареното кръгово движение и непрестанното звънтене на трамваите, които извираха отвсякъде. Освен това й се струваше, че всички пътища водят към Хисинген 2 2 Четвъртият по големина остров на Швеция. — Б.пр. . Всеки път, щом свърнеше в грешна посока, се озоваваше там.

Все пак Хенрик й бе дал достатъчно ясни указания, за да се ориентира, и този път не й се наложи да ходи до Хисинген.

Къщата надмина всичките й очаквания. Представляваше огромна бяла постройка от началото на века с изглед към водата и малка беседка, която обещаваше топли летни вечери. Градината, скрита под дебел бял снежен килим, бе добре планирана и толкова голяма, че нямаше как да оцелее без нежните грижи на градинар.

Ерика мина по една алея с върби, продължи през висока порта и спря пред покритата с чакъл площадка пред къщата.

Пред входа имаше каменна стълба, която водеше до врата от масивен дъб. Нямаше звънец, вместо това трябваше да използва тежкото чукало. Вратата веднага се отвори. Очакваше да бъде посрещната от камериерка с колосана престилка и шапка, но вместо това видя мъж, който трябваше да е Хенрик Вийкнер. Изглеждаше невероятно добре и Ерика се зарадва, че се бе понаконтила, преди да тръгне от къщи.

Влезе в огромно антре, по-голямо от целия й апартамент в Стокхолм.

— Ерика Фалк.

— Хенрик Вийкнер. Доколкото си спомням, се запознахме миналото лято. В кафенето при площад „Ингрид Бергман“.

— Кафе „Брюган“. Да, така е. Сякаш измина цяла вечност от летните дни. Особено като се има предвид ужасното време напоследък.

Хенрик смотолеви някакъв вежлив отговор. Помогна й да съблече якето си и й даде знак с ръка да влезе в салона до антрето. Ерика седна внимателно на един диван, който с ограничените си познания за антични предмети можеше да определи единствено като стар и много скъп. Хенрик Вийкнер й предложи кафе и тя с радост прие. Докато той го приготвяше на фона на разговора им за ужасното време, тя го наблюдаваше скришом. Не й се стори сломен от мъка, но това не бе повод за дълбокомислени изводи. Хората изразяваха скръбта си по различни начини.

Хенрик носеше ежедневно облекло, перфектно изгладен панталон и светлосиня риза на Ралф Лорен. Косата му бе тъмна, почти черна, оформена в елегантна, но не прекалено зализана прическа. Имаше тъмнокафяви очи, които му придаваха южняшко излъчване. Тя самата предпочиташе по-грубовати мъже, но не можеше да остане безразлична към чара на този мъж, който сякаш бе слязъл от корицата на модно списание. Двамата с Алекс трябва да са били невероятно красива двойка.

— Имате фантастична къща.

— Благодаря. Тя е притежание на рода Вийкнер от четири поколения. Прадядо ми по бащина линия я е построил в началото на века и винаги е принадлежала на фамилията. Да можеха стените да говорят…

Той махна с ръка и се усмихна на Ерика.

— Сигурно е невероятно да си заобиколен от паметта на рода си.

— И да, и не. Това носи със себе си голяма отговорност. Очаква се да следваш стъпките на дедите си и така нататък.

Той се позасмя, а Ерика си помисли, че не изглежда сломен от отговорности. Самата тя се чувстваше ужасно не на място в елегантната стая и напразно се опитваше да се настани по-удобно на красивия, но твърд диван. Накрая се намести на самия му ръб и внимателно отпи от малката чаша за еспресо. Кутрето й потръпна, но тя не се подаде на внезапния импулс. Чашата направо я подканяше да я хване, като издаде малкия си пръст навън, но тя заподозря, че този жест би изглеждал по-скоро неестествен и пародиен. Известно време води вътрешна борба, гледайки подноса със сладкиши, но накрая се предаде и си взе дебело парче кекс. Около десет червени калорийни точки.

— Алекс обожаваше тази къща.

Ерика се чудеше как да насочи разговора към темата, заради която бе дошла, и му бе благодарна, че сам спомена Алекс.

— Колко дълго живяхте заедно тук?

— По време на целия ни брак, петнайсет години. Запознахме се, докато учехме в Париж. Тя следваше история на изкуството, а аз бродех из дебрите на икономиката, за да мога поне отчасти да управлявам семейната империя.