Камила Лекберг - Ледената принцеса

Стаята беше уютна, но с твърде много украшения, което не бе по вкуса на Ерика. Изкусно ушитите пердета с много волани бяха в тон с възглавниците на дивана, за които бе използван същият плат на големи цветя. Нямаше свободна повърхност без украшение. Ръчно изработени грубовати дървени купи, украсени с панделки, деляха стаята с порцеланови кучета с вечно тъжни очи. Единственото, което спасяваше обстановката, бе панорамният прозорец и божественият изглед от него. На Ерика й се искаше да накара времето да спре и да продължи да седи така с поглед, зареян в пейзажа, вместо да навлиза в скръбния свят на тези хора. Накрая обаче отново извърна очи към семейство Карлгрен.

— Биргит, не знам. С Александра бяхме приятелки преди двайсет и пет години. Всъщност не знам нищо за нея. Понякога се оказва, че не познаваш някого толкова добре, колкото си мислиш…

Ерика сама осъзна прозаичността на думите си, които останаха нечути. Този път бе ред на Карл-Ерик да говори.

Той се освободи от конвулсивната хватка на съпругата си и се наведе напред, сякаш за да се увери, че Ерика ще чуе всяка дума, която възнамеряваше да й каже.

— Знам, че звучи така, сякаш се опитваме да отречем случилото се и сякаш не сме на себе си, но даже Алекс някога да решеше да сложи край на живота си, то никога, повтарям, никога нямаше да избере точно този начин да го стори! Сигурно помниш как се ужасяваше от кръв. Изпадаше в истерия при най-малката раничка и не се успокояваше, докато не получи лепенка. Дори й се случваше да припадне при вида на кръв. Затова съм убеден, че би избрала например приспивателни. Няма начин Алекс сама да е успяла да вземе бръснач и да си разреже вените, първо едната, а после и другата. А и съпругата ми е права. Алекс беше слаба. Липсваше й смелост. Иска се доста кураж, за да предприемеш такава стъпка и да сложиш край на живота си. Тя не го притежаваше.

Гласът му бе настоятелен и макар Ерика все още да беше убедена, че това е израз на отчаяната надежда на двама родители, обзе я съмнение. Като се замисли, си каза, че нещо не й се бе сторило наред, когато влезе в банята вчера сутринта. Разбира се, в това да откриеш труп, поначало няма нищо нормално, но вътре цареше странна атмосфера. Усещаше се нечие присъствие, някаква сянка. Не можеше да даде по-добро обяснение. Все още вярваше, че нещо бе подтикнало Александра Вийкнер към самоубийство, но не можеше да отрече, че упоритите настоятелни доводи на семейство Карлгрен навеждаха на размисъл.

Изведнъж я потресе приликата на порасналата Алекс с майка й. Биргит Карлгрен бе ниска и слаба, със същата светлоруса куса, но не дълга, а подстригана шикозно под ушите. Бе облечена цялата в черно и въпреки скръбта си очевидно съзнаваше, че контрастът между тъмното облекло и светлото лице й придава невероятна, приказна красота. Някои малки жестове издаваха суетата й, например начинът, по който поглади с ръка прическата си и придаде на яката си съвършена форма. Ерика си спомни, че гардеробът на Биргит бе същинска Мека за едно осемгодишно момиче, което обича да се гизди. А кутията й за бижута можеше да те отнесе на седмото небе.

Седнал до нея, съпругът й изглеждаше съвсем обикновен. Не че беше непривлекателен, просто не задържаше погледа. Лицето му беше продълговато, с хубави черти, но бе започнал да оплешивява. Карл-Ерик също носеше черни дрехи, но този цвят, за разлика от ефекта, който имаше върху съпругата му, определено го състаряваше. Ерика усети, че е време да си тръгне. Зачуди се какво всъщност целеше с това посещение.

Изправи се. Семейство Карлгрен последваха примера й. Биргит погледна съпруга си в очакване. Очите й го подканяха да каже нещо, което очевидно бяха обсъждали преди посещението й.

— Бихме искали да напишеш статия, посветена на Алекс. Ще я пуснем в местния вестник. За живота й, мечтите й, смъртта й. За нея самата като личност. Това би означавало много за мен и Биргит.

— Не искате ли да я публикувате в „Гьотеборг постен“? Все пак тя живееше там, както и вие.

— Фелбака винаги е била и ще си остане нашият дом. Това се отнася и за Алекс. Като за начало може да говориш със съпруга й Хенрик. Обсъдихме го с него и той се съгласи да помогне. Естествено, ще има и заплащане.

Явно решиха, че с това разговорът е приключил. Ерика дори не успя да каже „да“, преди външната врата да се затвори и тя да остане сама навън на стълбите с телефонния номер и адреса на Хенрик Вийкнер в ръка. В интерес на истината не й се искаше да приеме предложението им, но в съзнанието й на писателка назря една идея. Опита се да прогони мисълта и се почувства гузна дори от самия факт, че й е хрумнало подобно нещо, но идеята се оказа упорита и продължи да я тормози. Отдавна искаше да напише собствена книга и ето че най-накрая разполагаше с възможен сюжет. Разказ за пътя на едно човешко същество, поело към среща със съдбата си. За причините, подтикнали една млада, красива и привилегирована жена да избере смъртта. Е, естествено, нямаше да използва името на Алекс, но книгата щеше да се основава на онези факти от живота й, които успееше да събере. Досега Ерика бе написала четири книги, но всички те бяха биографии на известни писателки.