Камила Лекберг - Ледената принцеса

Все още не бе събрала кураж да сътвори собствени истории. Знаеше обаче, че вътре в нея дремят книги в очакване да бъдат написани. Може би това събитие щеше да й донесе лелеяното вдъхновение. Фактът, че лично познаваше Алекс, й даваше още по-голямо предимство.

Четката изписваше големи червени линии по платното. Не бе спрял да рисува от изгрев-слънце. Сега за първи път отстъпи назад, за да разгледа творението си. За окото на непрофесионалист картината представляваше неравномерно разхвърляни върху голямото петно червени, оранжеви и жълти багри. За него обаче тези цветове на страстта пресъздаваха мига на унижението, мига, в който се предаваш.

Винаги рисуваше с едни и същи цветове. Миналото му крещеше и му се подиграваше от платното, а той продължаваше да твори с още по-голямо настървение.

След около час реши, че е заслужил първата бира за сутринта. Взе тази, която стоеше най-близо, без да обърне внимание на факта, че през изминалата нощ на няколко пъти си бе изтръскал цигарата в нея. По устните му полепна пепел, но той продължи да пие жадно изветрялата напитка. Изпи я до последната капка и хвърли кутията на пода.

Беше само по слипове, с жълти лекета от бира или засъхнала урина. Трудно бе да се каже на какво точно се дължаха, най-вероятно и на двете. Мазната му коса стигаше до раменете. Гърдите му бяха бледи и хлътнали. Андерш Нилсон бе развалина, но картината на статива разкриваше талант, който ярко контрастираше с личния упадък на художника.

Мъжът се свлече на пода и се облегна на стената срещу картината. До него лежеше неотворена кутия бира. Дръпна капачката и се наслади на звука от изщракването й. Крещящите цветове се набиваха силно в съзнанието му и му напомняха, че през по-голямата част от живота си се бе опитвал да забрави. Защо й трябваше да развали всичко сега! Защо не можеше да го остави на мира? Тази егоистична дяволска курва, която мисли само за себе си. Студена и невинна като проклета принцеса. Той обаче знаеше какво се крие под повърхността. Те двамата бяха омесени от едно и също тесто. Годините на споделени мъчения ги бяха оформили като характери и сближили, а сега тя внезапно бе решила, че сама може да сложи край на всичко.

— По дяволите.

Изрева и хвърли все още пълната до половина кутия по платното. То не се скъса и това го подразни още повече. Кутията потъна в него за миг и после бавно се плъзна на пода. Течността се плисна по картината, червеното, оранжевото и жълтото се разтекоха и се смесиха в нови нюанси. Наблюдаваше ефекта им със задоволство.

Все още не бе изтрезнял от вчерашния двайсет и четири часов запой. Бирата бързо го хвана, въпреки дългогодишния алкохолен тренинг. Нилсон бавно се потопи в добре познатата му мъгла, като все още усещаше мириса на старо повръщано.

Тя имаше собствен ключ от апартамента. Влезе в антрето и внимателно изтри обувките си, макар да знаеше, че е напълно безсмислено. Навън бе по-чисто. Остави торбите с хранителни продукти на пода и внимателно закачи палтото си на една закачалка. Нямаше смисъл да вика. По това време обикновено вече бе в унес.

Кухнята се намираше вляво от коридора. Вътре цареше обичайният хаос. Купчини неизмити от дни чинии се издигаха не само на кухненския плот, но и по столовете, масата и пода. Фасове, бирени кутии и празни бутилки се въргаляха навсякъде.

Тя отвори хладилника, за да прибере храната, и видя, че е дошла съвсем навреме. Той зейна срещу нея — беше съвсем празен. Жената започна да вади продуктите и скоро го напълни отново. Остана в кухнята още малко, за да събере кураж.

Апартаментът бе малък, едностаен, дневната и спалнята се помещаваха в една и съща стая. Имаше малко мебели, всичките бяха нейни. Не можеше да допринесе с нищо повече за оформянето на интериора. Основният елемент в стаята бе огромният статив пред прозореца. В единия ъгъл имаше хвърлен раздърпан матрак. Нямаше възможност да му купи истинско легло.

В началото се опита да му помага да поддържа лична хигиена и да държи апартамента му в ред. Бършеше прах, прибираше вещите му, переше дрехите му и го къпеше. Тогава все още се надяваше, че нещата може да тръгнат към по-добро. Че проблемите ще се решат от само себе си. Това бе преди много години. Някъде по средата на пътя се предаде. Сега се грижеше единствено да има храна в хладилника.

Често й се искаше да има сили за повече. Душата й бе натежала от чувство за вина. Мислеше си, че изкупва част от греха си, докато мие повръщаното му, коленичила на пода. В последно време обаче носеше бремето си без грам надежда.