Камила Лекберг - Ледената принцеса

Видя го как се е свлякъл до стената. Воняща развалина, под чиято мръсна повърхност се криеше огромен талант. Безброй пъти се бе питала как ли щяха да се развият нещата, ако в онзи момент беше избрала друг път. Всеки ден в продължение на двайсет и пет години се чудеше дали животът им щеше да е различен, ако бе постъпила другояче. Двайсет и пет години са дълго време за размисъл.

Понякога го оставяше да лежи на пода, преди да си тръгне, но не и днес. Студът се промъкваше отвън, а подът й се струваше леденостуден под обутите й в тънък чорапогащник крака. Дръпна едната му ръка, виснала отпуснато и безжизнено. Той не реагира. Хвана китката му с две ръце и го задърпа към матрака. Опита се да го преобърне върху него и потрепери, когато ръцете й потънаха в отпуснатата кожа на корема му. След известна борба успя да избута по-голямата част от тялото му на матрака. Тъй като нямаше одеяло, донесе якето му от коридора и го метна върху него. Тези усилия я оставиха без дъх. Седна на пода да си почине. Добре че благодарение на дългогодишната работа като чистачка ръцете й бяха силни, иначе никога нямаше да успее да го премести, все пак бе жена на възраст. Притеснено се питаше какво ще се случи, когато вече не й останат сили.

На лицето му бе паднал кичур мазна коса. Тя го отмести нежно с показалец. Не така си беше представяла живота им, но докато бе жива, щеше да се стреми да запази малкото, което им бе останало.

Хората извръщаха поглед, когато я срещнеха на улицата, но не достатъчно бързо, за да не успее да съзре съжалението в очите им. Лошата слава на Андерш като един от местните алкохолици се носеше из цялото село. Понякога излизаше навън пиян, клатушкаше се по улиците и обиждаше всеки срещнат. Него мразеха, на нея съчувстваха. А трябваше да е обратното. Тя заслужаваше само омраза, а той — състрадание. Животът му бе белязан от нейната слабост. Тя обаче никога повече нямаше да прояви слабост.

Остана при него няколко часа, като го галеше по челото. Понякога той помръдваше в съня си, но милувките й го успокояваха. Отвъд прозореца животът си течеше постарому, ала тук, вътре, времето бе спряло.

Понеделникът донесе положителни температури и натежали от дъжд облаци. Ерика поначало бе внимателен шофьор, но днес караше още по-бавно, за да може да реагира, ако колата поднесе. Шофирането не бе силната й страна. Въпреки това предпочиташе спокойствието в колата пред наблъсканите автобуси и влакове.

Свърна надясно и излезе на магистралата, където пътната настилка бе в далеч по-добро състояние. Срещата й с Хенрик Вийкнер бе в дванайсет, но тя тръгна доста по-рано от Фелбака и не й се налагаше да бърза към Гьотеборг.

За първи път, откакто видя Алекс в студената баня, се замисли за разговора с Ана. Все още й бе трудно да повярва, че сестра й наистина възнамерява да продаде къщата. Все пак бяха отрасли там, а и родителите им щяха да се поболеят, ако бяха живи. Нищо не можеше да я изненада, щом Лукас бе намесен. Явно беше напълно безскрупулен, за да внуши на сестра й подобни мисли. С годините постъпките на Лукас ставаха все по-долни, но това вече бе върхът.

Впрочем, преди да започне да се притеснява сериозно за съдбата на къщата, трябваше да провери какви права има по закон. Едва тогава щеше да вземе последната приумица на Лукас присърце. Сега трябваше да се съсредоточи върху предстоящия разговор със съпруга на Алекс.

Хенрик Вийкнер й се бе сторил приятен по телефона. Знаеше предварително защо му се обажда. Разбира се, че можело да дойде и да поговорят, щом статията в памет на Алекс е толкова важна за родителите й.

Беше й любопитно да види дома на Алекс, макар и да не изгаряше от желание да се срещне очи в очи с още едно скърбящо човешко същество. Разговорът с родителите на Алекс й скъса сърцето. Като писател предпочиташе да следи реалността отстрани. Да я изучава от достатъчно безопасно разстояние. Същевременно обаче й се отваряше възможност да си изгради представа за живота на Алекс като възрастна.

Двете с Ерика бяха неразделни от първия училищен звънец. Ерика изпитваше неописуема гордост от факта, че магнетичната Алекс я бе избрала за своя приятелка. Всички искаха да са с нея, а тя самата изобщо не подозираше колко е популярна. Беше затворена, а поведението й разкриваше самоувереност, рядко срещана у деца. Нещо, което Ерика осъзна след дълги години. Иначе Алекс бе приветлива и щедра и макар и затворена, не бе срамежлива. Именно тя избра Ерика за своя приятелка. Ерика никога не би посмяла да я приближи първа. Бяха неразделни до последната година, когато Алекс се премести и напусна живота й завинаги. Но известно време преди това приятелката й вече бе започнала да се отдръпва, а Ерика прекарваше часове наред затворена в стаята си и тъжеше за изгубената им дружба. Това продължи до деня, когато позвъни у тях и никой не й вдигна. Двайсет и пет години по-късно Ерика все още си спомняше болката, която изпита, когато откри, че Алекс се е преместила, без да си вземе довиждане. Нямаше представа какво се бе случило, но търсеше цялата вина у себе си и накрая просто заключи, че й е омръзнала.