— Какво искате да кажете с това, че Юлия е странна?
— Както вероятно сама знаете, Биргит роди Юлия късно. Бе доста над четирийсетте и бременността й не беше планирана. Така че Юлия винаги е била черната овца. Едва ли й е било лесно да има по-голяма сестра като Алекс. Юлия не е била особено красива като дете, а и сега няма кой знае колко атрактивна външност. Знаете как изглеждаше Алекс. Биргит и Карл-Ерик й отдаваха цялото си внимание, а Юлия оставаше в сянка. Защитната й реакция бе да се затвори в себе си. Аз обаче я харесвам. Зад мрачната фасада се крие нещо интересно. Само се надявам някой да се опита да го открие.
— Как реагира Юлия на смъртта на Алекс? Какви бяха отношенията им?
— За това трябва да попитате Биргит и Карл-Ерик. Не съм срещал Юлия от повече от половин година. Следва училищна педагогика в Умео и рядко напуска града. Тази година не се прибра дори за Коледа. Що се отнася до отношенията й с Алекс, Юлия направо боготвореше сестра си. Алекс учеше в интернат, когато Юлия се роди, и не си беше много вкъщи. Но когато се събирахме със семейството й, Юлия я следваше по петите като кученце. Това не притесняваше Алекс и тя оставяше сестра си да прави каквото реши. Понякога можеше да й се ядоса и да й се сопне, но обикновено я игнорираше.
Ерика усети, че разговорът отива към края си. По време на паузите тишината в къщата надвисваше тежко над тях и Ерика предположи, че Хенрик Вийкнер ще се чувства самотен в този разкошен дом.
Изправи се и му подаде ръка. Той я пое с двете си длани, подържа я няколко секунди, пусна я и тръгна пред нея към вратата.
— Мислех да се отбия за малко в галерията й — рече Ерика.
— Добра идея. Александра се гордееше ужасно много с нея. Започна от нулата заедно с една приятелка от студентските й години в Париж, Франсин Бижо, понастоящем Сандберг. Преди доста общувахме с тях, макар че срещите ни се разредиха след раждането на децата им. Франсин сигурно е в галерията. Ще й се обадя и ще й кажа коя сте. Сигурно ще се съгласи да ви разкаже за Алекс.
Хенрик й отвори вратата, Ерика му благодари за последен път, след което му обърна гръб и тръгна към колата.
В мига, в който слезе от колата, от небето се изсипа порой. Галерията се намираше на улица „Калмерсгатан“, успоредна на централния булевард „Авеню“. След половин час обикаляне най-накрая се предаде и паркира колата в Хеден 3 3 Квартал в Гьотеборг. — Б.пр.
. Не бе кой знае колко далеч, но в проливния дъжд й се стори цяла миля 4 4 Една шведска миля се равнява на десет километра. — Б.пр.
. Освен това таксата за паркинга бе дванайсет крони на час и Ерика усети как настроението й все повече се разваля. Разбира се, не носеше чадър. Знаеше, че косата й скоро щеше да напомня на неуспешен опит за домашно къдрене.
Бързо мина по „Авеню“ и на косъм се размина с трамвай номер четири, който се клатушкаше в посока към Мьолндал 5 5 Град близо до Гьотеборг. — Б.пр.
. След като премина край клуб „Валанд“, където бе прекарала не една бурна нощ по време на студентските си години, тя сви наляво и излезе отново на „Калмерсгатан“.
Голямата витрина на галерия „Абстракт“ бе от лявата страна на улицата. Веднага щом отвори вратата, вътре се разнесе кратък звън. Помещението бе много по-голямо, отколкото изглеждаше отвън. Стените, подът и таванът бяха боядисани в бяло, така че произведенията на изкуството още повече да изпъкват.
В далечния край на залата стоеше жена, без съмнение французойка. Тя буквално излъчваше елегантност и не спираше да жестикулира с ръце, докато обсъждаше една картина с клиент.
— Веднага идвам. Можете да поразгледате, докато ме чакате.
Френският й акцент бе очарователен.
Ерика последва поканата й. С ръце на гърба бавно обиколи галерията и разгледа картините. Както самото име на салона подсказваше, повечето творби бяха абстрактни. Кубове, квадрати, кръгове и странни фигури. Ерика наклони леко глава на една страна и притвори очи в опит да разбере какво е това, което познавачите съзират в подобни творби, а тя самата не вижда. Не, кубовете си оставаха кубове, а квадратите — квадрати, сякаш нарисувани от ръка на петгодишно дете. Явно трябваше да се примири с факта, че не й е по силите да оцени това изкуство.
Стоеше пред огромна червена картина с безредно разпръснати жълти петна, когато чу токчетата на Франсин да почукват по каменния под зад нея.
— Не е ли прекрасна?
— Да, много е хубава. Но ако трябва да съм честна, това изкуство не ми е по вкуса. Мога да оценя „Слънчогледите“ на Ван Гог, но познанията ми свършват дотук.
Читать дальше