Камила Лекберг - Ледената принцеса

— Скъпа, не пипай това.

— Слушай, съвсем сериозно те питам, не мислиш ли, че е време да започнеш да говориш на шведски с Ема?

— Лукас смята, че трябва да говорим на английски вкъщи. Според него ще сме се преместили обратно в Лондон, преди тя да тръгне на училище.

На Ерика й бе омръзнало да чува тези думи: „Лукас смята, Лукас твърди, Лукас мисли, че…“ В нейните очи зет й беше брилянтен пример на първокласен боклук.

Ана го бе срещнала в Лондон, където работеше като детска бавачка. Десет години по-възрастен от нея, брокер с успешна кариера, Лукас Максуел веднага я плени с пламенното си ухажване. Тя се отказа от плановете си да следва и вместо това се посвети изцяло на ролята на съвършена съпруга за показ. Имаше само един проблем — Лукас беше от хората, на които никога не можеш да угодиш, и Ана, дотогава следвала повика на сърцето си, загуби напълно идентичността си през годините на брака си с него. Преди да се появят децата, Ерика се надяваше, че сестра й ще се вразуми, ще напусне Лукас и ще започне нов живот. Но след раждането на Ема, а после и на Ейдриън се принуди да признае, че за съжаление нямаше да се отърве от зет си.

— Предлагам да оставим темата за Лукас и възгледите му за това как се гледат деца. Какви ги вършат любимците на леля?

— Ами, нищо по-различно от обикновено. Вчера Ема я обзе някаква лудост и наряза дрехи за цяло състояние, преди да я спра, а Ейдриън не е преставал да повръща и да плаче през последните три дни.

— Струва ми се, че имаш нужда от смяна на обстановката. Защо не вземеш децата и не ми дойдете на гости за една седмица? Освен това бих искала заедно да прегледаме част от вещите. Скоро трябва да оправим и всички документи.

— А, да, искахме да говорим с теб по този въпрос.

Гласът на Ана силно затрепери както всеки път, когато й се налагаше да каже нещо неприятно. Ерика веднага настръхна. Формата за множествено число на глагола не предвещаваше нищо добро. Щом Лукас се намесеше в нещо, то винаги бе, за да извлече собствена изгода за сметка на всички останали.

Ерика изчака Ана да продължи.

— С Лукас мислим да се местим в Лондон веднага щом филиалът в Швеция се наложи стабилно на пазара и не смятаме да поддържаме къща тук. Едва ли и на теб ти се иска да се занимаваш с голям имот на село, като се има предвид, че нямаш семейство и така нататък…

Настана мъртва тишина.

— Какво искаш да кажеш?

Ерика заувива кичур от русата си коса около показалеца, това й бе навик от дете и издаваше нервността й.

— Ами… Лукас смята, че трябва да продадем къщата. Нямаме възможност да я поддържаме. Освен това бихме искали да си купим къща в Кенсингтън, когато се върнем в Англия, и макар Лукас да печели доста добре, парите от продажбата тук ще са ни от голяма полза. Все пак къща на западното крайбрежие по тези места струва няколко милиона. Германците са луди за изглед и мирис на море.

Ана продължи да я засипва с аргументи, но на Ерика й дойде в повече и бавно затвори телефона, без да дочака сестра й да довърши започнатото изречение. Бе избрала чудесен начин да разсее мрачните си мисли.

През целия им живот бе играла ролята по-скоро на майка, отколкото на по-голяма сестра на Ана. Още от детските им години винаги бдеше над нея и я закриляше. Ана беше същински дивак, ураган от емоции и не мислеше за последствията. Ерика я бе спасявала безброй пъти от всевъзможни беди. Лукас й отне цялата спонтанност и жизнерадост. Това Ерика никога нямаше да му прости.

На следващата утрин изминалият ден й изглеждаше като сън. Спа дълбоко, без да сънува, но въпреки това й се струваше, че не е мигнала. Цялото тяло я болеше от умора. Стомахът и къркореше заплашително, но след като надзърна в хладилника, осъзна, че ако иска да закуси, трябва да се разходи до магазина на Ева.

В центъра на градчето бе пусто, а на площад „Ингрид Бергман“ нямаше и помен от кипящата през летните месеци търговия. Във въздуха нямаше мъгла или мараня и погледът на Ерика стигна чак до най-далечния нос на остров Вальон, който се открояваше на хоризонта и заедно с по-малкия остров Крокхолмен образуваше тесен пролив, водещ към далечния край на архипелага.

Не срещна жива душа чак до хълма Галербакен, където налетя на Елна Першон и инстинктивно затърси възможен път за бягство.

— Добро утро.

Елна Першон зачурулика с неприлично бодър глас.

— Значи нашата малка писателка е излязла на разходка в слънчевата утрин?

— Да, мислех да отида да напазарувам при Ева.