Камила Лекберг - Ледената принцеса

Обиколи стаите. Всичко си беше на мястото. Къщата бе чиста и подредена като всякога. Телевизорът и видеото също бяха там. След като огледа целия първи етаж, Ейлерт се качи на втория. Стълбата беше стръмна и трябваше да се държи за парапета. Първо влезе в спалнята. Личеше си, че тук е пипала женска ръка, но същевременно бе също толкова скромно и подредено като цялата къща. До оправеното легло имаше пътна чанта. Не беше разопакована. Изведнъж се почувства глупаво. Може би е дошла по-рано, открила е, че котелът е развален, и е тръгнала да търси майстор да го поправи. Но този сценарий му се струваше малко вероятен. Нещо не бе наред. Усещаше го с цялото си тяло, точно както понякога успяваше да предугади приближаваща буря. Предпазливо продължи обиколката си. Следващата стая беше голяма, със скосен таван и дървени греди. В нея имаше камина с по един диван от всяка страна. На масата лежаха няколко вестника. Всичко останало изглеждаше наред. Върна Се на първия етаж. Но и там не откри нищо странно. И кухнята, и холът изглеждаха както обикновено. Оставаше му единствено да надникне и в банята. Нещо го накара да се спре, преди да отвори вратата. Наоколо цареше тишина. Поколеба се още миг, след което си даде сметка, че поведението му е смехотворно, и решително бутна вратата.

След няколко секунди се втурна към входната врата, поне доколкото възрастта му позволяваше. В последния миг си спомни, че стълбата е заледена, и се хвана за парапета точно преди да се строполи с главата напред. Прецапа през заснежената пътека и изруга, когато портата заяде. Излезе на тротоара и спря объркан. Видя една фигура да се приближава бързо от подножието на хълма и веднага разпозна дъщерята на Туре, Ерика. Извика й да спре.

Бе уморена. Смъртно уморена. Ерика Фалк изключи компютъра си и отиде до кухнята, за да си налее кафе. Чувстваше натиск от всички страни. Издателството искаше черновата да е готова през август, а тя едва бе започнала. Книгата за Селма Лагерльоф, която се явяваше петата поред биография на шведската писателка, трябваше да е най-добрата й творба, а тя нямаше и грам вдъхновение. Измина месец от смъртта на родителите й, но скръбта й бе все така силна, както когато й съобщиха за случилото се. Не бе очаквала, че ще й отнеме толкова време да разчисти вещите им. Всичко в дома им будеше спомени. Прекарваше часове над всеки кашон, който опаковаше. При вида на отделните предмети пред очите й пробягваха картини от един живот, който й се струваше ту близък, ту безкрайно далечен. Не искаше да бърза. Бе дала апартамента си в Стокхолм под наем и възнамеряваше да продължи с писането тук, в къщата на родителите си във Фелбака. Намираше се малко встрани от града, на спокойния и тих залив Селвик.

Ерика седна на верандата и се вгледа в архипелага. Тази гледка винаги я оставяше без дъх. Сменящите се годишни времена даряваха пейзажа с нова неотразима красота, а през днешния ден можеше да се наслади на ослепителното слънце, което изливаше водопади от искрящи лъчи върху дебелия слой лед, сковал водата. Баща й обичаше точно такива дни.

Гърлото й се сви, а въздухът в къщата й се стори задушен и тежък. Реши да се поразходи. Термометърът показваше минус петнайсет и тя се облече топло. Въпреки това затрепери от студ веднага щом излезе навън. Пое с бърза крачка и скоро се стопли.

Навън цареше освобождаващ покой. Не се виждаше жива душа. Ерика чуваше единствено собственото си дишане. През лятото беше съвсем различно. Тогава градчето кипеше от живот. Тя идваше рядко тук през летните месеци. Макар да знаеше, че туризмът е основният поминък на местните хора, не можеше да се отърси от чувството, че вълната пришълци е като огромен облак скакалци. Чудовищна сила, която бавно, година след година, поглъща старото рибарско селище. Туристите купуваха крайбрежните къщи и оставяха градчето да пустее през зимата.

Населението на Фелбака се изхранваше с риболов от столетия. От суровите условия и безкрайната битка за оцеляване, в която животът зависеше изцяло от ятата херинга, се бяха родили сурови и силни хора. Постепенно обаче Фелбака се бе превърнала в китно градче, което привличаше туристи с дебели портфейли. Риболовът бе загубил значението си за града, а на Ерика й се струваше, че постоянните жители вървят все по-прегърбени с всяка изминала година. Младите се изнасяха, а старите мечтаеха за отминалите времена. Тя самата бе една от многото предпочели да се махнат.

Ерика ускори още повече ход и реши да свие наляво към хълма с училището. Когато приближи върха, чу Ейлерт Берг да вика нещо, което в началото не можа да разбере. Той размахваше ръце и вървеше към нея.