Камила Лекберг - Ледената принцеса

Инспектор Мелберг потупа доволно големия си корем и се зачуди дали да не подремне малко. Почти нямаше работа, с изключение на няколко дребни задачи, които смяташе за маловажни.

Реши, че малко сън ще му се отрази добре и ще му помогне да смели обилния обяд, но едва затвори очи, когато на вратата настойчиво се почука. Аника Янсон, секретарката на управлението, го търсеше за нещо.

— Какво, по дяволите, има? Не виждаш ли, че съм зает?

В опит да покаже заетостта си, той разрови хаотично струпаните документи по бюрото си, но успя единствено да разлее чаша кафе. Изцапа всички книжа и започна да ги бърше с първото, което му попадна пред очите — края на вечно разпасаната му риза.

— По дяволите! Аз все пак съм шеф! Няма ли да се научиш да проявяваш уважение към висшестоящите и да чукаш, преди да влезеш!

Жената дори не си направи труда да отбележи, че всъщност е почукала. Натрупаните с годините опит и мъдрост я бяха научили да изчаква търпеливо, докато гневът му поотмине.

— Предполагам, че идваш по работа — изсъска Мелберг.

Гласът на Аника не издаваше никаква емоция.

— От съдебна медицина в Гьотеборг ви търсеха. По-точно съдебният лекар Турд Петерсен. Може да го намерите на този номер.

Тя му подаде бележка с красиво изписани цифри.

— Каза ли за какво става въпрос?

Загъделичка го любопитство. В тези забравени от бога места човек рядко получаваше обаждане от съдебна медицина. Може би най-накрая щеше да му се удаде възможност да прояви таланта си на добър полицай.

Махна разсеяно с ръка, притисна слушалката между двойната си брадичка и рамото и енергично заизбира номера от бележката.

Аника бързо излезе заднишком от стаята и тръшна вратата след себе си. После седна пред собственото си бюро и за пореден път прокле хората, които бяха назначили Мелберг за началник на полицейския участък в Танумсхеде. Носеха се слухове, че в Гьотеборг пребил от бой свой арестант бежанец. Това не било първото му провинение, но този път преминал всички граници. На началниците му им дошло до гуша. Вътрешното разследване не доказало нищо, но при мисълта на какво още е способен Мелберг, на бърза ръка го преместили на инспекторски пост в община Танумсхеде. Със самото си съществуване всеки един от дванайсетте хиляди жители, повечето съвестни граждани, непрекъснато му напомняше за това унижение. Бившите му началници в Гьотеборг смятаха, че тук ще е безобиден. Преценката им до този момент бе правилна. От друга страна обаче, от него нямаше и особена полза.

Някога Аника ходеше с удоволствие на работа, но откакто началник й беше Мелберг, това стана невъзможно. Не стига, че господинът непрекъснато сипеше обиди, ами и се смяташе за неустоим за жените. Именно Аника най-често береше плодовете на това му убеждение. Неприличните подмятания, пощипването по задника и многозначителните коментари бяха само част от тормоза, който понасяше на работното си място. Най-отблъскваща обаче бе ужасната му прическа, която целеше да скрие оплешивяващото му теме. Бе оставил останалата си коса да расте на воля до неподозирана дължина и я навиваше на върха на главата си в прическа, напомняща гнездо на свраки.

Аника със страх се питаше как ли изглежда пусната и се изпълваше с благодарност при мисълта, че вероятно никога нямаше да й се наложи да разбере.

Чудеше се какво ли искаха от съдебна медицина. Е, скоро щеше да научи. В малкия им участък всяка интересна информация се разпространяваше за по-малко от час.

Бертил Мелберг чу как телефонът даде свободно, като същевременно проследи с очи Аника, която напускаше кабинета му.

Невероятно красива дама. Стройно тяло, закръглено точно където трябва. Дълга руса коса, стегнат бюст и изпъкнало дупе. Жалко само, че винаги носеше дълги поли и свободни блузи. Може би трябваше да й каже да започне да се облича с по-прилепнали дрехи. Като шеф би трябвало да може да изрази мнение по отношение на облеклото на персонала. Аника бе на 37 години, бе проверил в досието й. По-млада от него с малко повече от двайсет години, точно по вкуса му. Нека някой друг да се погрижи за старите вещици. Мъж като него заслужаваше млада кръв. Зрял, опитен и приятно пълен, освен това никой не предполагаше, че с годините е пооплешивял. Поопипа внимателно темето си с ръка. Косата си бе на мястото.

— Турд Педерсен.

— Да, здравейте. Обажда се инспектор Бертил Мелберг. От полицейския участък в Танумсхеде. Търсили сте ме.

— Да, така е. Става дума за смъртния случай, който ми изпратихте. Жена на име Александра Вийкнер. За която смятахте, че се е самоубила.