Нелсън Демил - Скъпи Джон!

По въпроса за погребенията, бях присъствал на погребението на Франк Белароса, защото… Е, всъщност го харесвах, ако и да беше престъпник, манипулатор, лъжец, социопат и любовник на жена ми. Иначе не беше лош човек. Даже бе чаровен и обаятелен. Питайте Сюзън.

И пак по въпроса за погребенията: адски много ми се щеше да присъствам на погребението на Уилям Станхоуп. Обаче Едуард наскоро ме осведоми, че „дядо се чувства отлично“. Жалко.

Отново взех снимките и ги прегледах. Наистина беше красива и секси. И умна и забавна освен това. И както казах, възхитително чалната.

Докато зяпах една особено секси снимка на Сюзън, яхнала гола тъпия си кон Занзибар, на вратата се позвъни.

Подобно на повечето вратарски къщички, и тая е построена зад стената на имението, тъй че никой не може да стигне до вратата ми, без да влезе през железния портал край пътя. Нощем порталът е затворен и е автоматичен — нужен е код или дистанционно управление, за да го отвориш, и обикновено го чувам или виждам фаровете, а сега не бях. Следователно онзи, който звънеше на вратата ми, сигурно бе дошъл пеш от имението, а единствените му обитатели в момента бяхме Амир Насим, жена му, прислужницата им и ние със Сюзън.

Тъй че можеше да е господин Насим — навярно идваше на посещение от вежливост или да ме информира, че Етел е умряла преди две минути и имам десет минути да се изнеса. А можеше и да е Сюзън.

Напъхах снимките в плика и излязох в малкото антре. В тоя момент отново се позвъни.

Погледнах се в огледалото в коридора, поизпънах полото си и вчесах косата си с пръсти. После, без да надзъртам през шпионката и да включвам външната лампа, свалих резето и отворих вратата.

От прага ме гледаше призракът на Франк Белароса.

— Помните ли ме? — попита той.

Естествено, че не беше призракът на Франк Белароса. А синът на Франк, Тони, за последен път го бях видял на погребението на баща му преди десет години.

Дразня се, когато хората питат: „Помните ли ме?“, вместо да проявят обичайната любезност и да се представят. Подозирах обаче, че това не е най-досадният светски недостатък на Тони Белароса, нито единственият.

— Да, помня ви. — И прибавих, ако случайно си помисли, че импровизирам: — Тони Белароса.

Той се усмихна и отново видях Франк.

— Антъни. Сега съм Антъни. Имате ли една минута за мен?

Имах няколко отговора, нито един от които не съдържаше думата „да“.

— Какво обичате?

Това като че ли малко го смути, но после той попита:

— Може ли да вляза? Аха… — Явно изведнъж се сети за единственото логично обяснение за бавната ми реакция на позвъняването и на факта, че не съм възхитен от появата му. — Гости ли имате?

Едно кимване, придружено с намигане, щеше да го разкара, обаче аз не отговорих.

— Господин Сатър?

Е, човек не кани вампир да прекрачи прага му и мисля, че същото правило важи за синовете на мъртви мафиотски босове. Ала по причини, които са твърде сложни и глупави, за да задълбавам в тях, отвърнах:

— Влезте.

Отдръпнах се и Антъни Белароса влезе във вратарската къщичка и живота ми. Затворих вратата и въведох младежа в малката дневна.

Посочих люлеещия се стол — стола на Етел — край задръстената с пепел камина и се настаних насреща му на оръфаното кресло на Джордж. Не му предложих нищо за пиене.

Антъни направи бързо визуално разузнаване и забеляза, сигурен съм, паянтовите мебели, избелелите тапети и изтъркания килим.

Освен това може би анализираше някои въпроси, свързани с личната му безопасност. Баща му някога го правеше, повече по навик, отколкото от параноя. Франк Белароса освен това имаше несъзнателния навик да оценява всяка жена в стаята, докато проверява дали някой не иска да го убие. Възхищавам се на хора, които са способни едновременно да вършат няколко неща.

В случая със Сюзън Сатър обаче Франк бе пропуснал някои жизненоважни улики и признаци за бъдещи проблеми. Ако можех да гадая за ония няколко последни минути от живота му, щях да предположа, че в решителния момент кръвта е потекла надолу от големия към малкия му мозък. Случва се. И тогава останалата кръв може да се разплиска из стаята, както бе станало с клетия Франк.

— Приятно местенце — отбеляза Антъни.

— Благодаря. — Всъщност вратарските къщички изглеждат старомодни и очарователни отвън, но в повечето те хваща клаустрофобия. Не знам как бях успявал да живея тук с Етел през краткото време, през което живеехме заедно. Май често излизах.