Нелсън Демил - Скъпи Джон!

Люлееше се на стола. Наведох се към него и попитах:

— Защо ми задавате всички тия въпроси?

— Хм… просто от учтивост.

— Добре, тогава и аз ще ви задам няколко учтиви въпроса. Откъде знаете, че госпожа Алърд умира?

— Казаха ми.

— А откъде знаете, че съм живял в Лондон и съм се върнал?

— Чух едно-друго.

— Може ли по-конкретно, господин Белароса?

— Антъни. Наричайте ме Антъни.

Явно нямаше да науча нищо по-конкретно.

Вгледах се в лицето му на бледата светлина. Когато жена ми уби баща му, Антъни беше някъде на осемнайсет — предпоследна или последна година в „Ласал“. Следователно още нямаше трийсет, обаче виждах по очите и поведението му, че за разлика от повечето мъже в Америка, на които им трябва много време да пораснат, Антъни Белароса е зрял мъж или поне почти зрял. Навремето беше Тони, но на това галено име му липсва тежест, та затова сега беше Антъни.

Нещо повече — питах се дали е поел бащиния си бизнес.

Най-основният принцип в американското наказателно право гласи, че човек е невинен до доказване на противното. Само че в тоя случай съвсем ясно помнех думите на Франк Белароса за тримата му сина. „Най-големият ми син, Франки, не става за семейния бизнес, така че го изпратих в колеж, след това ще му уредя нещо в Джърси. Томи е синът ми в Корнел. Иска да е съдържател на голям хотел в Атлантик Сити или Вегас. Ще му намеря нещо заедно с Франки в Атлантик Сити. Тони — той учи в «Ласал», е нещо друго. Той иска да е вътре“.

Погледнах Антъни, по-рано известен като Тони, и си спомних гордостта на Франк от най-малкия му син: „Малкият негодник иска моята работа. И знаете ли какво? Ако я иска достатъчно силно, ще я получи“.

Подозирах, че Тони наистина е получил работата и е станал дон Антъни Белароса. Обаче не бях сигурен.

— Става ли да ви викам Джон? — попита той.

— Аз пък ще ти викам Тони. — Може би не е много разумно да се ебаваш с евентуален мафиотски бос, обаче го правех с баща му, който между другото оценяваше, че не се натискам да му целувам ръката. Във всеки случай трябваше да установя йерархията.

Антъни се усмихна малко криво.

— Навремето ви виках господин Сатър.

— С какво мога да ви бъда полезен, Антъни? — попитах вместо отговор.

— Ами… извинявайте, че се отбивам ей така, но минавах оттук и видях, че свети, и както казах, чух, че сте се върнали, та порталът беше затворен и влязох през… как й се вика?

— Задната порта.

— Да. Беше отключена. Трябва да я заключвате.

— Не съм вратар.

— Да де. Както и да е, реших да се отбия.

Според мен май беше обмислено малко по-отдавна.

— Надявам се, че не сте препречили пътя.

— Не. Шофьорът премести колата. Помните ли го? Тони. Шофьорът на баща ми?

— Помня, че тогава на него му викаха Антъни.

Той се усмихна.

— Да. Вече не обаче. За да не ни бъркат.

— Ясно. — Съмнявах се, че шофьорът на мъртвия бос е имал думата по въпроса. Що се отнася до семейния бизнес, останалите живи служители и законите за наследството, съвсем ясно си спомнях, че и друг член на семейството искаше работата на Франк Белароса, така че за да видя как ще реагира Антъни, попитах: — Как е чичо ви Сал?

Младият Белароса ме зяпна безмълвно. Отвърнах на погледа му също толкова безмълвно.

За последен път бях видял Салваторе Д’Алесио, също известен като Сали Да-да, на погребението на Франк. Преди жена ми да очисти Франк Белароса, някой друг се бе опитал да направи същото и главният заподозрян беше чичо Сал. Случи се в един ресторант в италианския квартал, където за нещастие присъствах, и бях достатъчно близо до Дон Конте и неговия бодигард Вини, та кръвта на телохранителя да ме оплиска. Не беше от най-приятните вечери.

Чичо Сал го нямаше на неуспешния атентат, естествено, обаче подписът му най-вероятно стоеше под поръчката. Не мога да понасям семейните скандали и въпреки че лично съм запознат с проблема, доколкото знам, нито един Сатър или Станхоуп не е поръчвал убийството на роднина… макар че не е лоша идея. Всъщност май току-що ми хрумна как да използвам Антъни Белароса. Майтап бе. Сериозно.

— Добре е — отговори той накрая.

— Хубаво. Предайте му много поздрави от мен, когато го видите.

— Аха.

В живота има неща, които човек не забравя никога, и онези няколко пролетни и летни месеца преди смъртта на Франк през октомври и раздялата ми със Сюзън са изпълнени с образи и звуци, завинаги запечатани в ума ми. Освен че пред очите ми пръснаха главата на Вини с пушка, никога няма да забравя младия Антъни Белароса над бащиния му гроб. Момчето се държеше изключително добре — по-добре от майка си, която виеше и припадаше през няколко минути — и в очите му видях нещо повече от мъка. Видях го да се взира в чичо си Сал толкова яростно, че той не можа да издържи погледа му. За мен, а и за всички останали беше ясно — момчето знаеше, че чичо му се е опитал да убие баща му. Беше ясно също, че някой ден Антъни Белароса ще уреди сметката. Затова сега с изненада научавах, че чичо Сал още е жив и здрав — и че чичо Сал още не е убил Антъни.