Нелсън Демил - Скъпи Джон!

— Известно време сте живели тук, нали? — попита младежът.

— Да.

— И се връщате от Лондон, нали?

Зачудих се откъде знае.

— Но тоя арабин, дето е собственик на имението, притежава и тая къща, нали?

— Да. — Освен това го осведомих: — И е иранец.

— Аха. Скапан арабин.

— Иранците не са араби.

— А какви?

— Перси.

Това явно го обърка и той смени темата.

— И какво? Ще я купувате ли? Или сте под наем?

— Гост съм на госпожа Алърд.

— Нима? Е, и как е старата госпожа?

— Умира.

— Ясно. Значи без промяна.

Очевидно беше направил някои справки. Но защо?

— И какво ще стане, след като умре?

— Ще отиде на небето — информирах го.

Той се усмихна.

— Нима? А вие къде ще отидете?

— Където поискам. — Вероятно трябваше да се поинтересувам какви са плановете на господин Насим за тая къща. Може би искаше да я дава под наем. Но наемите и продажните цени на лонгайлъндския Златен бряг бяха астрономически и след 11 септември се бяха вдигнали още повече, защото хиляди хора тихомълком напускаха града от… ами, от страх.

— Господин Сатър? Попитах докога ще останете тук?

— До смъртта й. — Разгледах го на слабата светлина на лампиона. Навярно би могло да се каже, че Антъни Белароса е красив — в смисъл че жените, но не и мъжете биха го сметнали за такъв. Също като на баща му, чертите му бяха малко тежки… жените биха казали „чувствени“ — пълни устни и тъмни влажни очи. Имаше смугло лице, също като баща си — майка му Анна беше много светла, — и отлично фризирана коса, пак като на Франк, тъмна и чуплива, ала навярно по-дълга, отколкото щеше да му допадне на татето. Антъни несъмнено — отново като баща си — имаше успех сред дамската част.

Дрехите му бяха доста по-небрежни от тези на баща му. Франк винаги носеше спортно сако, официален панталон и риза, шита по поръчка. Всичко това безвкусно, разбира се, но човек поне знаеше, че дон Белароса се облича в съответствие с имиджа си. В града ходеше с шити по поръчка копринени костюми и в жълтата преса му бяха лепнали прякора Дон Конте.

— Значи ще си тръгнете, щом тя умре, а?

— Сигурно. — Антъни носеше впити дънки, отвратителна хавайка, която можеше да е подарък от приятел майтапчия, и черни маратонки. Както и черно яке — заради хладната вечер или пък защото скриваше оръжието му. Правилата за обличане в Америка определено бяха отишли по дяволите в мое отсъствие.

— Обаче не знаете къде ще идете — продължи той. — Така че може и да останете.

— Възможно е. — Също като баща си, Антъни не говореше съвсем като долната класа, но долавях в гласа му бруклинската улица. Предполагам, че беше учил около шест години във военната академия „Ласал“, католическо училище на Лонг Айлънд, някои от възпитаниците на което се бяха сдобили със слава, а други — със злополучна известност, като например дон Белароса. Никой не можеше да сбърка говора в гимназията на Белароса с тоя на „Сейнт Пол“, където бях учил аз, обаче шестте години в пансион бяха смекчили твърдия акцент на Антъни.

— Значи със старата госпожа сте… такова… приятели, а?

Тия лични въпроси малко започнаха да ме дразнят, но като адвокат знам, че въпросите разкриват повече от отговорите.

— Да, и то стари приятели — отвърнах. Както споменах, всъщност тя ме мразеше, само че тук, в тоя изчезнал стар свят на благородници и слуги, древни родови връзки и семейна прислуга, класова структура и noblesse oblige 2, в крайна сметка нямаше голямо значение кой е господар и кой — слуга, нито кой кого обича. Всички бяхме обвързани от обща история, а предполагам и от силна носталгия по онова време, което, като самата Етел, умираше, ала още не беше съвсем мъртво. Зачудих се дали да обясня всичко това на Антъни Белароса, обаче не знаех с какво да започна.

— Значи се грижите за къщата вместо нея, а?

— Познахте.

Той кимна към входа на трапезарията и отбеляза по повод купищата хартия:

— Май имате доста работа. — После се усмихна. — Това да не е завещанието на старата госпожа?

Наистина бях намерил завещанието й, затова потвърдих:

— Да.

— Милиони ли има?

Не отговорих.

— Всичко на вас ли оставя?

— Да. Много работа.

Младежът се засмя.

Както казах, аз управлявах имуществото на Етел, доколкото имаше такова, и нейните земни притежания трябваше да получи единственото й дете, гореспоменатата Елизабет. Завещанието на Етел, което бях съставил собственоръчно, не ми оставяше нищо, точно както искаше тя, знаех го.

— Господин Сатър? Какво правихте в Лондон?