Ю Несбё - Среднощно слънце

Тя преглътна с мъка и се вторачи към хижата, обвита в огромни пламъци. Леа беше просто неотразима под червеникавото сияние.

— Не съжалявам. И занапред няма да съжалявам. Ако това, което правим, е смъртен грях, ще горя в ада, защото нямам намерение да моля за опрощение. През последните денонощия се разкайвам само за едно — тя се обърна към мен — … че те пуснах да си тръгнеш.

Навън беше захладняло. Бузите и челото ми обаче горяха — сигурно заради жегата от пожара.

— Благодаря ти, че не се отказа, Юлф. — Тя погали сгорещената ми буза.

— Хм… Не Юн?

Тя се наведе към мен. Устните й почти докосваха моите.

— Предвид плана ти, май е по-далновидно да продължаваш да се подвизаваш под името Юлф.

— Като стана дума за планове и имена… ще се омъжиш ли за мен?

Тя ме стрелна с поглед.

— Брак ли ми предлагаш? Точно сега, когато бившият ми съпруг изгаря на пепел пред очите ни?

— Сега е най-уместно.

— Уместно. — изсумтя презрително тя.

— Да — скръстих ръце. Погледнах към небето. После към часовника. — Освен това те обичам повече, отколкото съм обичал която и да е друга жена през живота си. А съм чувал, че лестадианците нямат право дори да се целуват преди брака.

Покривът пропадна, стените рухнаха, изригна порой от искри. Леа ме притегли в обятията си. Устните ни се срещнаха. И този път нямаше съмнение.

Тя ме целуна първа.

Бързешком се спуснахме към селото. Зад гърба ни хижата представляваше димяща развалина. Разбрахме се да се скрия в църквата и да изчакам, а тя да се прибере, да си стегне багажа, да вземе Кнют от дядо му и после да дойдат с фолксвагена.

— Опаковай само най-необходимото — потупах се по паласката. — Другото ще го купим.

Тя кимна.

— Не се показвай навън. Ще вляза да те взема.

Разделихме се на чакълестата алея — точно там, където срещнах за пръв път Матис в нощта на пристигането ми в Косюн. Оттогава сякаш бе изминала цяла вечност. Сега — както и тогава — бутнах тежката врата на църквата и отидох до олтара. Вгледах се в разпнатия.

Само затова ли дядо се бе предал на религията — защото не е можел да отказва безплатни предложения? Дали молитвите ми бяха чути? Дали онзи тип на разпятието ме бе спасил? Дължах ли му нещо?

Поех си дъх.

На него? Та той беше просто нищо и никаква дървена фигура. В Транстайншлета се кланяха на камъни, които навярно вършеха същата работа.

И все пак.

Мамка му.

Седнах на първия ред. Потънах в размисъл. Едва ли ще е пресилено да кажа, че размишлявах над живота и смъртта.

След двайсет минути вратата се хлопна гръмко. Завъртях се отривисто. Беше прекалено тъмно, за да видя кой е. Но не беше Леа, стъпките бяха прекалено тежки.

Йони? Уве?

Сърцето ми запрепуска лудешки. Опитах се да се сетя защо изхвърлих онзи пистолет в морето.

— Е? — изрече провлечено влезлият. Познах ниския глас — Да не би да се съветваш с Всевишния? Допитваш се, предполагам, дали постъпваш правилно?

По една или друга причина приликата с Леа личеше по-отчетливо върху лицето на баща й сега, когато явно тъкмо бе станал от леглото. Малкото неокапала коса не беше сресана прилежно като при миналите ни срещи, а ризата висеше закопчана накриво. Небрежният вид смекчаваше страховитото му излъчване, а и тонът му, и изражението му подсказваха, че идва с добри намерения.

— Все още не съм истински вярващ — казах. — Но вече не отричам, че съм скептик.

— Всички се съмняват. Вярващите — най-много.

— И вие ли?

— И аз, естествено. — Якоб Сара седна до мен със стон. Не беше пълен, но въпреки това скамейката се разклати. — Точно затова се нарича „вяра”, а не „знание”.

— Дори ако си проповедник?

— Особено ако си проповедник. — Той въздъхна. — На проповедника му се налага да изпитва твърдостта на вярата си при всяко прогласяване на Божието слово. Гласът му издава и най-малкото колебание, защото съмнението и вярата трептят в гласните му струни. Днес вярвам ли? Вярвам ли достатъчно?

— Хм. Ами когато заставаш зад амвона, без да вярваш достатъчно?

Той прокара ръка по брадичката си.

— Тогава трябва да си внушиш, че животът като християнин е добър сам по себе си. Да устояваш на съблазни, да отказваш да се поддадеш на греха, си има стойност и в земния живот. Горе-долу на сходен принцип професионалните спортисти намират смисъл в болката и в изтощителните усилия по време на тренировките, дори никога да не завоюват шампионски медал. Дори Царството Небесно да не съществува, поне съществува кроткият, спокоен живот на християнина, който се труди, живее праведно, оползотворява възможностите, дадени му от Бог и от природата, и се грижи за ближните си. Знаеш ли какво казваше за лестадианството баща ми, който също беше проповедник? Ако преброиш колко души е спасило движението от алкохолизъм и колко семейства — от разпад, този успех ни оправдава, дори да разпространяваме пълна лъжа. — Пое си дълбоко дъх. — Е, в отделни случаи педантичното спазване на Божиите закони изисква твърде голяма жертва. Както се случи с Леа… Както аз в заблудата си я принудих да живее — в гласа му се появи леко треперене. — Отне ми години да осъзная, че никое момиче не заслужава баща й да я принуди насила да живее в брак с мъж, когото ненавижда, мъж, който я е изнасилил. — Вдигна глава и устреми поглед към разпятието горе. — И все пак продължавам да смятам категорично, че според Светото писание постъпката ми е била правилна. Понякога за спасението се плаща твърде висока цена.