Ю Несбё - Среднощно слънце

Всъщност — стана ясно — Кнют видял преследвачите ми да пристигат с автобуса.

— Влетя като хала и ми съобщи, че били трима плюс две кучета. Искаше веднага да се качи до хижата да те предупреди, но аз се опасявах да не би кучетата да го надушат и подгонят. Затова изтичах до Матис да го помоля за помощ.

— Точно Матис?

— Ти ми спомена, че ти предлагал услуга срещу заплащане, и аз се досетих за каква услуга става дума. Поискал ти е пари, за да не те издаде.

— Но откъде си била сигурна, че не го е направил?

— Заради Анита.

— Тя пък какво общо има?

— Тя не дойде у нас, за да ми поднесе съболезнованията си, а за да подпита защо си пътувал в моята кола. Обяснението ми не я задоволи. Реакцията й я издаде. Не бих тръгнала на пазар в Алта със случаен мъж и тя го знае. А аз съм наясно на какво е способна една излъгана жена…

— Анита. Никой не дава празни обещания на Анита, ясно?

Тя държеше душата ми в залог, имаше телефонния ми номер и достатъчно ум да събере две и две. Въпреки предпазните мерки бях лепнал нещо кофти от нея.

— Но на Матис имаш доверие? — попитах.

— Да.

— Ами той е пълен мошеник.

— И безскрупулен търговец, който не ти сипва и капчица над платеното. Но си държи на думата. Освен това ми е задължен. Помолих го да ги отклони или поне да ги забави, колкото да те предупредя с камбаните.

Разправих й как Матис ги е излъгал, че ме е видял да си тръгвам от Косюн с лодка. И как, след като са настояли да проверят хижата, ги е превел по обходен маршрут. Иначе — ако бяха минали напряко — щяха да пристигнат при мен, преди да чуя камбанния звън.

— Голям чешит — отбелязах.

— Чешит и половина — засмя се Леа.

Стигнахме до хижата за около час. Изведнъж застудя. Облаците продължаваха да висят ниско. Помолих се да не завали. Поне още няколко часа. Запитах се дали молитвите не започват да ми стават навик.

Приближихме и ми се стори, че мярнах как някакви силуети изчезват бързо и безшумно нагоре по възвишението. Всички вътрешности на елена бяха извадени и разпръснати, а коремът му зееше широко разпран.

Влязохме в хижата. Бяха преобърнали всичко нагоре с краката: матракът беше изтърбушен, стенният шкаф — съборен, печката — отворена, а пепелта вътре — изгребана. Последната бутилка с алкохол лежеше под масата, а дъските по пода и стените бяха изкъртени. Това ми подсказваше, че дрогата в дома на Туралф вече не е на сигурно място, ако решат да тършуват и там. Всъщност все тая — и бездруго нямах намерение да ходя да си я вземам. Бях решил да скъсам окончателно с наркотиците отсега нататък. Имах си причини. Не кой знае колко многобройни, но до една основателни.

Леа изчака отвън. Срязах найлона и развих трупа. Постлах няколко рула битумна мембрана на леглото и стоварих тялото отгоре. Лесно му свалих халката. Или защото беше отслабнал в морето, или просто защото винаги му е хлабавеела. Откопчах ланеца с идентификационната плочка около врата ми и го окачих на неговия. После прокарах език по предните ми зъби — да си припомня кой беше счупен, — извадих клещите, защипах съответстващия зъб в неговата уста и го отчупих ниско до венеца. Поставих пушката върху корема му, а сплескания куршум — под главата. Погледнах си часовника. Времето летеше.

Покрих тялото с още няколко слоя битумна мембрана, отворих бутилката с алкохол и наръсих обилно по леглото, по насмолената мембрана и из хижата. На дъното остана една глътчица. Поколебах се. Обърнах бутилката и видях как нелегално произведените капки от алкохола на Матис попиват в сухите дъски на пода.

Извадих кибритена клечка. Драснах главичката в страничната стена на кутийката и потръпнах при стържещия звук. Клечката пламна.

Сега.

Пуснах клечката върху битумната мембрана.

Чел съм, че труповете не горят добре. Шейсет процента от човешкото тяло са вода — сигурно това е причината. Видях обаче колко силно лумна мембраната и ми стана ясно, че, тъй да се каже, по скарата няма да остане кой знае колко месо.

Излязох. Оставих вратата отворена, та пламъците да се подхранят, да набъбнат, да се уголемят.

Опасенията ми се оказаха напразни.

Пламъците сякаш ни говореха. Първо с шепнещи, приглушени гласове, които обаче постепенно ставаха все по-гръмки и диви и накрая се усилиха до непрекъснат рев. Ех, как ли би се зарадвал Кнют на такъв огън! И сякаш прочела мислите ми, Леа каза:

— Кнют често повтаряше, че баща му ще гори в ада.

— А ние? Ние ще горим ли?

— Не знам. — Тя хвана ръката ми. — Пробвах да се допитам до интуицията си, но странното е, че нямам никакво предчувствие. Хюго Елиасен… С този мъж живях под един покрив повече от десет години, но въпреки това не тъгувам и не го съжалявам. Но вече не му се сърдя, затова смъртта му не ме радва. Не изпитвам и страх. От години все се страхувам. За Кнют, за себе си. И за теб се боях. Но знаеш ли кое е най-странното?