Ю Несбё - Среднощно слънце

Коленичих по трупа на елена. Оттам се вдигна рояк мухи. И мравките го бяха налазили. Козината на подутия труп сякаш беше жива. Надзърнах през рамо. Временно хижата щеше да ме скрива от погледите им. Но нямах много време.

Затворих очи и забих ножа в корема на мъртвото животно.

Газовете вътре се освободиха с продължителен стон.

Разпорих корема на елена. Вътрешностите започнаха да се изсипват на земята и аз затаих дъх. Имаше по-малко кръв, отколкото очаквах. Навярно се бе събрала в долната част на трупа и вече се бе съсирила. Или я бяха изпили. Защото живот кипеше не само от външната част на тялото. Плътта пукаше, разяждана от белезникави червеи, които пълзяха и се множаха. Отврат.

Поех си дъх. Затворих очи, потиснах гаденето, което напираше в гърлото ми, и вдигнах червения шал над устата и носа ми. Бръкнах с две ръце в отвора и извадих огромна слузеста торба — най-вероятно стомаха. Рязнах тук-таме с ножа, за да го освободя напълно. Пуснах го и той се търкулна по земята.

Вторачих се в тъмната утроба. Изтръпвах при мисълта да се напъхам вътре. Само след броени минути, а навярно дори секунди, щяха да пристигнат! „И така да е, няма да вляза в тая гнусна слузеста пихтия”, казах си. Тялото ми просто отказваше.

Излая куче. Мамка му.

Пред очите ми изплува Леа, очите й, устните. По лицето й бавно се разстила усмивка.

— Ти успя, Юлф — казва тя с плътния си топъл тембър.

Преглътнах с мъка, разтворих прореза и се вмъкнах в търбуха на мъртвия елен.

Макар еленът да беше едър и да бях извадил голяма част от карантиите му, вътре беше тясно. Едвам се напъхах. А трябваше и да „затворя” след себе си. Целият лепнех от всевъзможни телесни течности. Вътре беше топло заради газовете и енергията, освобождавана по време на гнилостните процеси, както и заради топлината, отделяна от активно пъплещите буболечки. Нали и в мравуняците непрекъснато е топло по същата причина. Вече не можех да сдържам гаденето. Повърнах няколко пъти. Опитах се да не вдигам шум.

После ми поолекна. Но все още не бях напълно скрит. Всеки, доближил трупа, щеше да ме види. Как да затворя процепа? Опитах се да хвана кожата от двете страни на прореза и да съединя ръбовете, но те бяха толкова слузести, че ми се изплъзваха.

Задаваха се още по-сериозни проблеми. С едри скокове към мен приближаваха две огромни черни кучета.

Хвърлиха се върху мъртвия елен. Едното завря глава в отвора и посегна да ме ухапе. Цапнах го с ножа и то мигом отстъпи. И двете псета нададоха лай. Трябваше час по-скоро да затворя процепа — преди да са дошли хората. Олелията, вдигана от кучетата, ставаше все по-оглушителна. До мен вече долитаха и мъжки гласове.

Хижата е празна!

— Ей там има животно!

Пробих кожата на елена и прокарах острието така, че да захване и отсрещния ръб на раната. Така сближих ръбовете и ги защипах с ножа. Ножът ми послужи като телбод. Криво-ляво затворих процепа. Сега ми оставаше само да чакам и да се надявам кучетата да не са обучени да говорят.

Чух да се приближават стъпки.

— Разкарай псетата, Бабанке. Нали уж много те слушали.

Усетих как изстивам. Да, гласът беше на мъжа, отбил се в апартамента ми в Осло, за да ме убие. Йони се беше върнал.

— Пощуряха заради мършата — отвърна Бабанката. — Не е лесно да се владееш, като имаш толкова малко мозък и толкова силни инстинкти.

— За кучетата ли говориш, или за себе си?

— Мамка му как смърди! — изпъшка трети глас. Тутакси го познах: Брюнхилсен от задната стаичка, дето все хитруваше на карти. — Какво се е закачило за рогата му? И защо всички черволаци са навън? Дали да не проверим…

— Изкормили са го вълци — обади се Матис. — Пардон, ама внимавайте да не вдишате миризмата, защото е отровна.

— Сериозно ли? — попита спокойно Йони.

— Ботулизъм — поясни Матис. — Спорите се разнасят из въздуха. Една е достатъчна да убие човек.

Проклятие! Нима след всичко, което преживях, щях да пукна от някаква шибана бактерия?

— Най-честият симптом е замъглено виждане — продължи Матис. — Често говорът е завален. Това е причината незабавно да изгаряме телата на мъртвите северни елени. Искаме да сме сигурни, че ще запазим доброто си зрение и нормалната си реч.

Настъпи мълчание. Представях си как Йони се взира в Матис и се опитва да разшифрова неразгадаемата му полуусмивка.

— Бабанке, Брюнхилсен — обади се Йони, — претърсете хижата сантиметър по сантиметър. Вземете проклетите псета.

— Не е вътре. Невъзможно е — възрази Брюнхилсен.