Ю Несбё - Среднощно слънце

— Трябваше, вместо църкви, да проектирам болници в Уганда — казваше. — Щях да приключвам за пет минути, а строежът им да отнеме десетина дни. Но те щяха да спасяват човешки животи. А аз какво правя? Месеци наред се трудя над паметници на суеверие, което не спасява никого.

Убежища — така наричаше той църквите си. Убежища от страха от смъртта. Убежища за несломимата човешка надежда за безсмъртие.

— По-евтино би излязло, ако на хората просто им връчват по някоя мека кърпичка или плюшена играчка за утеха. Е, все пак по-добре аз да проектирам храмове — защото си върша сносно работата, — отколкото да го прави някой некадърен архитект. В днешно време всякакви бездарници загрозяват страната с чучела, които наричат църкви.

Седяхме и вдишвахме миризмата на старческия дом — аз, богатият ми чичо и братовчед ми. Те двамата изобщо не слушаха дядо. Той повтаряше едни и същи неща за стотен път. Чичо и братовчед ми кимаха, хъмкаха одобрително и крадешком си поглеждаха часовника. Преди да влезем при Басе, чичо предупреди, че половин час бил напълно достатъчен. Щеше ми се да остана повече, но не можех да се прибера сам. Бях дошъл с колата на чичо. Басе беше започнал да говори объркано, но обичах да го слушам как повтаря философските си размисли. Навярно защото ми вдъхваха увереност, че въпреки всичко нещата в живота са установени. „Ще умреш. Приеми го мъжки, момче!” Опасявах се единствено да не би, когато дядо легне на смъртен одър, някоя от старшите медицински сестри с кръстче на врата да успее да го убеди да предаде душата си на нейния бог. Навярно съм се притеснявал, че за момче като мен, закърмено с атеизъм, подобно събитие ще бъде силна травма.

Не вярвах в живот след смъртта, но вярвах в смърт след живота.

И така, два дни след като вратата се затръшна зад Леа, моята най-съкровена надежда и желание бе да умра.

Изкарах два дни на легло в хижата. Два дни в състояние на свободно падане към бездната. Пресуших едната бутилка.

И така, къде да завършим този разказ?

Обезводнен, намерих сили да се изтърколя от леглото и да се добера до потока. Коленичих във водата и пих. После се загледах в отражението си зад два камъка.

И взех решение.

Ще застреляш огледалния образ.

Ами точно така, дявол да го вземе. Не те ще ме затрият. Аз ще се затрия сам. Линията свършва тук. Какво толкова лошо има? La vida con cuatro dias, повтаряше често Басе. Животът е кратък.

Почти в транс от решението, се върнах в хижата.

Винтовката стоеше облегната на стената.

Бях взел правилно решение, решение без последствия за околните. Никой няма да ме оплаква, да тъгува за мен, да страда заради моята смърт. Всъщност се затруднявах да се сетя за човек, чиято загуба би предизвикала по-малко жал от моята. Накратко, решението носеше всеобща полза. И сега оставаше само да го осъществя, преди да ме е хванало шубето, преди непредсказуемият ми, потаен ум да скалъпи отчаян списък с аргументи в подкрепа на жалкото ми съществуване.

Опрях дръжката в пода и налапах дулото. Стоманата имаше горчиво-солен вкус на барут. За да хвана спусъка обаче, се налагаше да навра дулото толкова навътре в устата си, че едва не повърнах. Средният ми пръст докопа спусъка. Е, какво пък чак толкова? Самоубийство. Първият път е най-кофти.

Извъртях рамо и натиснах спусъка.

Чу се сухо щракване.

Мамка му.

Съвсем бях изключил, че всички куршуми вече са в тялото на елена.

Момент. Имах и други. Тук някъде бяха.

Затършувах из долапи и чекмеджета. Нямаше чак толкова много места, подходящи за кутия с патрони. Накрая коленичих и надникнах под леглото. И там, пред рулото с битумната мембрана, я открих. Заредих пълнителя. Да, знам, един куршум в главата е достатъчен, но мисълта, да се презастраховам в случай на неочакван проблем, ме успокояваше. И да — пръстите ми трепереха и доста се забавих. Най-сетне щракнах пълнителя на мястото му и заредих, както ми беше показала Леа.

Пак налапах дулото, вече мокро от слюнка и лиги. Протегнах се към спусъка. Пушката сякаш се беше удължила. Или аз се бях скъсил. Какво, отказал ли се бях?

Ето, най-после опрях средния пръст о спусъка. Вече знаех, че ще се случи; че умът ми няма да ме спре. Дори той бе безсилен да приведе достатъчно убедителни контрааргументи, защото и той жадуваше за отдих, за почивка от това безспирно пропадане, за един по-различен мрак.

Поех си дъх и започнах да натискам спусъка. Шумът в ушите ми придоби леко писклива нотка. Момент. Звукът не идваше от главата ми, а отвън. Биеха камбани. Сигурно вятърът беше обърнал посоката си. Не можех да си кривя душата: в момента едва ли имаше по-подходящ съпровод от камбанен звън. Увеличих натиска върху спусъка, но ми трябваше още милиметър. Присвих колене, бедрата ме заболяха. Трябваше да натикам дулото още по-навътре в устата си.