Ю Несбё - Среднощно слънце

Църковни камбани.

Сега?

Венчавките и опелата се провеждат по обяд — така разбрах от местните. Кръщенетата и литургиите — в неделя. А доколкото знаех, през август няма църковни празници.

Дулото хлътна навътре в гърлото ми. Готово. Хайде.

Немците.

Леа ми беше казала, че по време на нацистката окупация местните биели камбаните, за да предупредят бойците от Съпротивата за поредната немска хайка.

Затворих очи. Пак ги отворих. Изправих се. Извадих винтовката от устата си. Опрях я о стената и надникнах през бойницата. Пак нищо.

Не се виждаше никой. Взех бинокъла.

За всеки случай проверих и от другата страна, откъм гората. Обходих с бинокъла хълма зад дърветата. И ги видях.

Бяха четирима. Засега се намираха далече и разстоянието не позволяваше да ги разгледам. Познах обаче единия. Оттам нататък вече не беше никак трудно да се досетя кои са другите трима.

Матис се клатушкаше с кривите си крака. Явно парите, които бе получил от мен, не му се бяха видели достатъчно, та бе решил да заработи още — от враговете ми. Сигурно се бе продал на по-висока цена, за да ги преведе по маршрут, който да им позволи да ме нападнат изневиделица.

Е, бяха закъснели. Щях да им свърша работата. Нямах никакво желание да ме измъчват, преди да умра. Първо, защото боли ужасно и второ, защото бързо ще им издам, че съм скрил парите в стената, а дрогата — под дъска на пода в пуст апартамент. Стоеше празен, защото кой иска да живее в апартамент, където се е самоубил човек? В този ред на мисли Туралф допусна икономическа грешка, застрелвайки се в апартамента си. Трябваше да избере друго място, та наследниците му да не загубят пари от спада в цената. Например, в ловна хижа на гъза на географията.

Гледах опряната о стената винтовка. Но не посегнах към нея. Имах достатъчно време. Първо трябваше да минат през гората. Щяха да пристигнат най-рано след десет минути, а навярно след петнайсет. Но причината да се бавя беше друга.

Камбаните. Биеха за мен. Тя теглеше въжетата. Моята любима нехаеше за църковните канони, нито какво ще кажат свещеникът и съселяните й. Нехаеше дори за собствения си живот, защото Матис, естествено, щеше да се досети какво прави тя. Тя мислеше само за едно: да предупреди мъжа, когото не искаше да вижда повече, че Йони е тръгнал към хижата.

А това променяше нещата.

И то коренно.

Приближаваха гората. През бинокъла видях фигурите на другите трима. У единия имаше нещо птиче. Тънък врат се точеше от възшироко яке. Йони. Над раменете на другите двама стърчеше нещо. Пушки. Най-вероятно автомати — Рибаря разполагаше с добре зареден оръжеен склад на пристанището.

Прецених шансовете си. Ако тръгнат да щурмуват хижата откъм гората, имах изгледи да успея да ги натръшкам един по един. Но не това щяха да направят те. Матис щеше да им помогне да се възползват от особеностите на терена. Приведени, щяха да се спуснат до потока, да се промъкнат до хижата и да я направят на решето. Огледах се. Всички възможни укрития наоколо бяха от дърво. Нямаше никаква разлика дали ще се крия в хижата, или ще застана пред хижата и ще махам на нападателите си. Единственият ми шанс да оцелея беше да ги застрелям, преди те да ме гръмнат. А за тази цел трябваше да са близо. Щеше да ми се наложи да ги гледам в очите.

Тримата се изгубиха в гората. Четвъртият, костюмар с пушка, спря и извика нещо. Не чух какво.

През следващите няколко минути излязоха извън полезрението им. Това беше шансът ми да избягам. Да хукна към селото, да взема фолксвагена. „Ако ти е мил животът, сега е моментът — казах си. — Грабвай парите и…”

Две точки.

Сега разбрах на кого е викал онзи тип. Бяха помислили за всичко. Кучета. Водеха две кучета. Безшумни кучета в моите представи кучета, които не лаят, докато тичат навън, са адски добре дресирани. Накъдето и да хукна нямаше измъкване.

Положението не изглеждаше никак розово. Не беше чак лошо колкото преди три минути — тогава стоях с дуло в устата, — но пък и ситуацията се бе променила. Далечният крехък звън ме известяваше не само, че ме преследва банда негодници, а и че имам какво да загубя. Все едно забих в плътта си два ножа. Единият — горещ, другият — студен. Щастие и страх от смъртта. Какво дяволско нещо е това надеждата.

Огледах се.

Очите ми спряха върху ножа на Кнют.

Щастие и страх от смъртта. Надежда.

Изчаках и последният да потъне в гората с кучетата, извадих паласката от стената, отворих вратата и изхвърчах навън.