Ю Несбё - Среднощно слънце

Не Матис ме беше издал. Тъкмо обратното: той ме бе спасил. Тогава кой се бе свързал с Йони и му бе снесъл, че въпреки всичко не съм си тръгнал от Косюн?

Вятърът пак задуха, сякаш за да ми напомни, че нямам време за губене. На запад тътнеха гръмотевици. Добре де, добре. Тръгвам. Сега, през нощта, ако Йони и компания още бяха в Косюн, най-вероятно спяха.

Угасих цигарата в стената на хижата, грабнах кожената чанта и я метнах през рамо. Поех по пътеката, без да се обръщам. Само напред. Така щеше да бъде отсега нататък. Което е зад мен, щеше да си остане там.

Небето ръмжеше и пукаше от напрежение. Крачех по чакъла. В гъстия мрак различавах само очертанията на къщите и тук-там по някой осветен прозорец.

Не хранех никакви илюзии, очаквания или надежди. Исках просто да позвъня на вратата й, да й върна винтовката и бинокъла, да й благодаря, задето ми бе услужила с тях и задето ми бе спасила живота. И да я попитам дали случайно няма желание да прекара с мен остатъка от живота си. А после да си тръгна — със или без нея.

Минах покрай църквата, покрай къщата на Анита, покрай молитвения дом. И се озовах пред дома на Леа.

Внезапно от небето лумна злокобно сгърчен показалец — сякаш ме посочи вещица. За миг призрачна синкава светлина окъпа къщата, гаража и раздрънканото волво.

И след гръмотевична прелюдия се разрази буря.

Бяха в кухнята.

Видях ги през прозореца, защото лампата светеше. Леа стоеше облегната на кухненския плот. Тялото й беше силно наведено назад в неестествена, вцепенена поза. Надвесен над нея, Уве държеше нож — по-голям от ножа, с който ме бе нападнал. Размаха го заплашително пред лицето й. Тя се изви още по-назад — да се отдалечи и от ножа, и от девера си. Той я сграбчи за гърлото със свободната си ръка и започна да крещи — личеше по мимиката и движенията на устните му.

Опрях винтовката на рамо. Прицелих се в главата му. Стоеше странично обърнат към прозореца и щях да го улуча в слепоочието. През ума ми се стрелна нещо, свързано с пречупването на светлината през стъклото, и леко свалих пушката. Прицелих се в гърдите му. Повдигнах лакти, вдишах дълбоко само веднъж — за повече нямаше време. Издишах и бавно започнах да натискам спусъка. Изпитвах удивително спокойствие. Нов огнен пръст разцепи небето. Видях как лицето му машинално се завъртя към прозореца.

Обгръщаше ме мрак, но той се вторачи в прозореца. В мен. Беше ме видял. Изглеждаше по-скапан от последния път — сигурно заради поредния няколкодневен запой. Навярно бе психясал от недоспиване или полудял от нагон, от скръб по брат си или задето е впримчен в нежелан живот. Може би с него си приличахме.

Ще застреляш огледалния образ.

Такава, значи, ми била съдбата: да застрелям човек, да ме арестуват, да ме осъдят и да ме тикнат в затвора, където хората на Рибаря лесно ще се доберат до мен и ще ме довършат окончателно. Е, хубаво. Приех го. Проблемът беше друг: бях видял лицето му.

Усетих как показалецът ми се отпуска, как пружината в спусъка ме надвива и избутва назад безсилния ми пръст. Щях да се проваля. За пореден път.

Дори Футабаяма е претърпял много загуби, преди да започне да побеждава.

Пак си поех дъх. Бях си изтърпял отредените загуби. Прицелих се в противната мутра на Уве и дръпнах спусъка.

Гърмежът отекна над покривите. Свалих пушката. Погледнах през счупения прозорец. Закрила уста с ръка, Леа се взираше надолу. До нея, върху бялата стена над главата й, някой сякаш беше нарисувал уродлива роза.

Отмря и последното ехо. Сигурно цял Косюн чу. Скоро тук щеше да загъмжи от народ.

Качих се по стълбите. Почуках — и аз не знам защо. Влязох. Тя продължаваше да стои в кухнята. Не беше помръднала от мястото си. Взираше се в тялото, проснато в локва кръв на пода. Не вдигна поглед. Не бях сигурен дали изобщо е забелязала появата ми.

— Добре ли си, Леа?

Тя кимна.

— Кнют…

Над мен се разнесе поредният трясък, все едно прогърмя заповеднически глас. Кнют.

— Изпратих го при баща ми — прошепна тя. — Очаквах да се досетят защо бия камбаните и да дойдат тук…

— Благодаря. Ти ме спаси.

С наклонена глава огледах мъртвия. Взираше се в мен с изцъклени очи. Беше загорял от слънцето след последната ни среща. Иначе лицето му бе непокътнато. Само в челото му имаше на вид безобидна дупчица — точно под началото на косата.

— Той се върна — прошепна тя. — Знаех си, че ще се върне.

В този миг забелязах, че лявото му ухо е напълно невредимо. Не личеше дори драскотина. Нямаше логика.