Ю Несбё - Среднощно слънце

— Знам. Но ако намерим парите и дрогата, значи все още е наблизо.

Чух как Бабанката и Брюнхилсен теглят отчаяно лаещите кучета нататък.

— Ще прощавате за въпроса, ама ако не откриете нищо, тогава какво?

— Тогава сигурно си бил прав — отвърна Йони.

— Сигурен съм, че той управляваше лодката — настоя Матис. — Тя беше само на петдесетина метра от брега, а той е грозен южняк. Тук нямаме такива. Ако гребе здраво и вятърът остане постоянен, за едно денонощие ще се отдалечи много.

— А ти си го видял, докато си лежал на камъните брега посред нощ?

— Да. През лятото там се спи най-добре.

Усетих как нещо пъпли по прасеца ми. Беше прекалено голямо за червей или мравка. Дишах през устата. Усойница? Мишка? О, моля те, Боже, дано е мишка. Сладка, мъхната мишница — пък ако ще и да е гладна. Само да не е…

— Сериозно? — Йони понижи глас. — Наистина ли от селото дотук се стига най-бързо по този път, заобикаляйки цялото възвишение? Отне ни повече от час. Последния път бях сам и взех разстоянието за по-малко от половин час.

— Да, но ако той беше в хижата, щеше да те застреля.

Животното — или каквото беше — се изкачваше нагоре по крака ми. Изпитвах почти непреодолимо желание да го изтръскам, но знаех, че и най-малкото движение или звук ще ме издаде.

— Да ти кажа — разхили се Йони, — за това, последното, дълбоко се съмнявам.

— И защо? Вярно, раменете ти са тесни, ала затова пък главата ти е достатъчно голяма за мишена.

— Юн Хансен може да стреля, но го е страх.

— Сериозно? Ако беше казал малко по-рано, щях да ви преведа по по-бърз маршрут…

— Казах ти, глупако!

— Да, ама явно нещо не сме се разбрали.

Животното стигна до коляното ми и продължи нагоре по бедрото. В същия миг съобразих, че то пълзи под панталона ми.

— Шшшт!

Да не би да бях извикал или да бях шавнал?

— Какъв беше този звук?

Възцари се пълна тишина. Притаих дъх. Мили Боже…

— Църковните камбани — поясни Матис. — Днес погребват Вилям Свартщайн.

Да не би да е леминг? Чувал бях, че хапят много лошо. Животното вече приближаваше мъжкото ми съкровище. Внимателно хванах крачола на панталона и го свих плътно с юмрук, така че да блокирам достъпа до ценните ми атрибути.

— Тая воня не се трае. Да се махаме — предложи Йони. — Дайте да проверим надолу по потока. Може да се е скрил там.

Чух стъпки по пирена. В крачола ми животното направи няколко опита да се провре през стеснението, но разбра, че тунелът е затворен, примири се и се върна по същия път.

— Тук няма нищо! Само винтовка и костюм! — извика глас от хижата.

— Добре, момчета, да се връщаме, преди да е заваляло.

Изчаках известно време — стори ми се цял час, но може да е било и десет минути. После издърпах ножа от еленската кожа и надникнах.

Беше чисто.

Допълзях до потока по корем. Потопих се в леденостуденото корито и оставих водата да ме облива, да ме очисти от смъртта, от шока, от гнилоча.

Полека-лека се върнах към живота.

Мили Боже…

Не го бях изрекъл, но го бях мислил вътре в търбуха на елена; мислех го толкова гръмко, сякаш се намирах на улицата и го крещях с все сила. И чудовищата си тръгнаха. Чувствах се като малко момче, което проверява за страшилища под леглото, в кутията с играчки и в гардероба.

Възможно ли е да е толкова лесно? Нима е достатъчно да се помолиш?

Седях пред хижата, пушех и гледах нагоре. Оловносивите облаци застилаха вече цялото небе, а с тях дойде и мракът. Все едно времето страдаше от треска. Влага и горещина се редуваха с леденостудени пориви на вятъра.

Господ. Избавление. Рай. Безсмъртие. Примамлива мисъл. Сякаш специално създадена за изплашени, изморени сърца. Толкова примамлива, че накрая дядо ми се предаде, измени на разума и заложи на надеждата.

— На аванта ли е, не се отказва — смигваше ми той.

Все едно шестнайсетгодишен тийнейджър, останал без пукнат петак, да откаже да влезе в дискотека с фалшив билет и преправена лична карта.

Събрах си основния багаж: дрехи, обувки, костюма, винтовката, бинокъла. Все още облаците не изпускаха дъжд, но моментът наближаваше.

Йони щеше да се върне, защото той, разбира се, нямаше да се довери изцяло на Матис. И съвсем обяснимо. Матис определено изглеждаше съмнителен с тези негови обиколни маршрути, вълци, ботулизъм, с разказа как ме видял да отплавам. С погребението на Вилям Свартщайн.

Не помня кой знае колко от двете изгубени години в университета, но си спомням Уилям Блекстоун, юрист и теоретик на правото, живял през XVIII век. Блекстоун се намирал на същия кръстопът като Матис: между юридическата наука и вярата в бог. Запомнил съм го, защото дядо ми използваше него, Исак Нютон, Галилео Галилей и Сьорен Киркегор като примери, че и най-гениалните умове са склонни да вярват в християнски фантасмагории, ако съзрат в религията възможност да избегнат смъртта.