Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

Де Райп, март 1654 г.

Погребението беше преди седмица, но аз все още изпитвам преди всичко облекчение. Знам, че това е непростимо, че трябва да скърбя. Но ми е невъзможно.

Стоя със скръстени пред гърди ръце и съзерцавам през горната половина на вратата на кухнята нивята и ливадите около нашата къща. Гледам, но всъщност не виждам.

Не трябваше да се стига дотук. Като се връщам назад, изобщо не мога да разбера какво ме беше прихванало онази вечер. Години наред бях възприемала Хофърт [1] Всички нидерландски имена в този роман са предадени на фонетичния принцип, т.е. така, както звучат в оригиналния си език, в това число фамилното име на авторката. Изключение правят някои вече установени в българската практика топоними като Амстердам, Гауда и др. под., както и утвърдени имена на исторически личности като Николас Мас и Рембранд ван Рейн, произнасян на холандски като „Райн“. Но навсякъде е спазено правилото за предаване на дългите гласни от нидерландски на български език само с една гласна като Mac (Maes) и Вермер (Vermeer). (Наредба № 6 от 1995 г., ДВ бр.60/95 п). ― Б. пр. като просто един от многото мъже в нашето село, а не човек, на когото си струва да обърнеш внимание. Не че беше грозен ― в определен смисъл беше дори привлекателен. Но за първи път го забелязах истински по време на селския сбор, когато той ме дръпна за танц и ме притисна към себе си. Бях пила, разбира се, че бях пила. Но не чак толкова, та да не чуя тежкото му дишане или да не усетя как тялото му се притиска в моето, как мускулестите му ръце ме докосват нежно.

С всяко следващо завъртане бедрата ни се отъркваха все по-настървено едни в други и ръцете му, с които ме държеше и водеше около другите двойки, ме стисваха все по-здраво. Невероятно вълнуващо чувство. Тогава осъзнах, че той е влюбен в мен. Обезпокоителният начин, по който се втренчваше в лицето ми, когато се разминавахме, с онези негови свъсени вежди, се оказа израз на страстно желание, а не на неодобрение.

Поласкана ли се бях почувствала от ухажването му? Затова ли бях отказала на толкова много потенциални кандидати ― с надеждата да намеря нещо по-добро? Страх ли ме ръководеше, страх да не остана завинаги стара мома, или в онзи момент действително се влюбих?

Но когато той ме хвана за ръка и ме поведе навън, към едно усамотено ъгълче на овощната градина, аз не се възпротивих.

Хофърт беше много щастлив, когато четири месеца по-късно му съобщих, че съм бременна. Призна, че отдавна кроял планове да се ожени за мен и да създаде семейство. Като вдовец някъде към четирийсетте, при това доста имотен, той беше добра партия, макар и не точно мъжът, за когото си бях представяла, че ще се омъжа.

Не че имах особено голям избор. Един миг на лудост по време на сбора, един миг на несдържано безумие ― и бъдещето ми беше предопределено. Край с шансовете ми някой ден да напусна селото и да започна нов живот. Край с всичките ми мечти.

Най-лошото от всичко беше, че не преставах да се чудя какво толкова бях видяла в него онази нощ. Защото каквото и да беше то, още на следващата сутрин се беше изпарило.

Оженихме се месец по-късно, а шест седмици след сватбата бременността ми приключи с преждевременно раждане. Детето ― беше момченце ― се роди мъртво. Но и това беше преди повече от година.

А сега самият Хофърт лежи в студената, черна земя. Единственото огледало в къщата все още е обърнато към стената, кепенците стоят затворени седмици наред. Днес обаче пак ги отварям. Изпълвам се с неизмеримо удоволствие, когато слънчевите лъчи нахлуват в стаите. Всекидневната, която в продължение на много дни беше препълнена с гости, сега е призрачно тиха. Живея в това село, откакто съм се родила и не мога да отрека, че подкрепата на близките, съседите и приятелите стопляше сърцето ми. Отсъствието на роднините на съпруга ми беше осезаемо. Вероятно им е трудно да приемат, че само след едногодишен брак с Хофърт аз ще наследя цялото му богатство. Разбираемо, но не мога да сторя нищо по въпроса.

Пък и Бог ми е свидетел, че съм заслужила всяка монета от това наследство!

Плъзвам бавно поглед из стаята ― към кръглата маса до прозореца, после към камината и към мебелите, които собственоръчно съм изрисувала. Слънчевите лъчи обливат плочите на пода и затоплят въздуха. Не особено, разбира се, все пак е едва началото на март. Пушекът от камината се издига към гредите над главата ми, към наденичките и бекона, закачени на тях, и оттам отива към тавана, който все още прелива от приготвената миналата година зимнина.