Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

― Емил! ― провиквам се аз и се привеждам над тезгяха.

― Кат, здравей! Радвам се да те видя! ― провиква се в отговор той. ― Точно в момента съм малко зает, но само след минутка ще ти обърна внимание!

Кимвам, а после се извъртам рязко назад, усетила нечия ръка върху рамото си. Но това е само Берта. Тъмните ѝ къдрици са успели да се измъкнат изпод шапчицата ѝ и обрамчват красиво лицето ѝ.

― Ето те и теб! ― провиква се щастливо и тя. ― Нещо за хапване?

― О, с удоволствие! ― отговарям.

Берта изчезва в кухнята и след малко се връща с порядъчно препълнена купа със супа и голям комат хляб. Бързо си намирам къде да седна. Когато приключвам с яденето, напливът на клиенти в пивницата е понамалял и Берта идва при мен. Пита ме как е минало пътуването ми.

― Досадно дълго и студено, но Лаури беше с мен ― отговарям. ― Между другото, може ли да преспя при вас тази вечер? Новият ми господар ще ме очаква чак утре сутринта.

Изражението на Берта изведнъж става сериозно.

― Какво има? Да не би да нямате свободни стаи? ― питам. ― Ако е така, няма проблеми. Може да отида в „Главата на Морин“.

― Глупости, можеш да останеш тук, колкото си искаш! ― сопва ми се тя. ― Просто имам лоши новини. Господинът, който те беше наел за негова икономка, Вилебранд Нординген… Почина… Преди два дена. Разболя се внезапно, нещо с белите дробове. Е, беше си и старичък, естествено, но въпреки това смъртта му изненада целия град.

Шокирана съм. Чудя се какво да кажа. Да, новините определено са лоши. Не само за Нординген, който ми се стори мил човек. Лоши са и за мен.

― И какво ще правя сега? ― възкликвам накрая. ― Продадох цялата си покъщнина, отказах се и от наема на къщата!

― В такъв случай си купи или наеми къща тук и се хвани на нова работа! ― отсича тя.

― Но аз не мога да работя нищо друго! Не мога да се върна и в Де Райп!

― Ние ще ти помогнем! ― усмихва се Берта. ― Можеш да останеш тук дотогава, докато не си намериш нещо свое, а междувременно ще започнем да разпитваме за някаква работа за теб. Една странноприемница е перфектното място за тази цел, не мислиш ли?

Успокояващо е да знам, че не съм сама, но ми е необходимо известно време, докато си дам сметка, че не всичко ще стане така, както съм го планирала. Добре, че разполагам с достатъчно пари, за да си плащам за легло и храна поне за известно време.

В този момент към нас се приближава Емил. Слага ръка на рамото ми и казва:

― Ще си намериш нещо, не се тревожи! В Алкмар работа дал Господ!

Цялата следваща седмица обикалям в търсене на работа. Кръстосвам из целия град, от богаташките къщи покрай канала Минт ― най-модерната водна артерия в този град, до солниците на Аудерхрахт и пивоварната на Дав Лейн. Пробвам си късмета и в градското сиропиталище на Дуленстрат и съседната на него работилница за предене на коприна, после в манастира „Света Катерина“ и във всички ханове и таверни из Алкмар. Не ме притеснява какво трябва да работя ― да чистя, да нося и пренасям, да храня болните ― стига да имам работа.

Краят на седмицата ме заварва седнала срещу Берта, изгубила всички надежди.

― Не мислех, че ще бъде толкова трудно да си намеря работа ― казвам. ― За мъже има всякаква работа, но за жени ― почти нищо.

― Можеш да започнеш нещо свое. Някаква дребна търговия.

― И какво да продавам? ― възкликвам. ― Домакински съдове ли? В града вече има достатъчно такива търговци!

― Но ти рисуваш толкова хубаво тези съдове! А сега, когато си официално жител на Алкмар, ще ти бъде позволено да започнеш търговия с тях!

― Знаеш, че не е толкова лесно ― поклащам глава аз. ― Първо трябва да чиракувам някъде, да плащам такси, за да се изуча, а накрая ― и за да се явя на изпит за майстор! И всичко това ― ако изобщо някоя гилдия благоволи да ме приеме!

― Преди време една жена от града беше приета в гилдията на свети Лука [8] Гилдията на св. Лука ― търговската асоциация на художниците по онова време в Нидерландия. ― Б. пр. ― отбеляза Берта. ― Казва се Изабела Бардесиус. Сега е художник със собствено студио!

― Значи тя най-вероятно е от богато семейство, което е имало възможност да плати обучението ѝ! Берта, ако не си чиракувал и така нататък, никой не ти позволява да си откриеш магазин! ― възкликвам възбудено. После втренчвам невиждащо очи в далечината и промърморвам: ― В крайна сметка може би ще трябва да приема работата в инфекциозната лечебница. Това е единственото предложение, което получих.