Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

След този разговор започнах през всяка свободна минута да рисувам чинии и столчета за крака, които в крайна сметка наистина успях да продам на ежегодния есенен панаир в града, при това доста лесно.

От онзи паметен ден насам не съм спирала да копнея за големия град.

Доколкото ми е известно, на пръсти се броят онези, които са напуснали нашето село. И всички те са били момчета, хванали се на работа по корабите на ВОК [7] ВОК (VOC) ― холандската Източноиндийска компания (Verenigde Oost-indische Compagnie). Основана през 1603 година за проучване на нови територии из Ориента и за откриване на търговски маршрути за пренасяне на различни ценни стоки, например подправки. Източноиндийската компания е разполагала със свои акционери и директори, но също така по време на преговори е имала право да представлява холандското правителство и да оказва въоръжена съпротива на чужди сили. — Б. а. или заминали да стават китоловци. В съседното на Де Райп село Храфт обаче имаше едно момиче, което си беше намерило работа като прислужница в Алкмар и идеята ми се беше сторила много добра. Работата на прислужницата, разбира се, не е никак лесна, но така поне нямаше да бъда приклещена в това село с нищо друго освен тръстики и кал, докъдето поглед стига. Истинските неща се случват в града, там са забавленията и развлеченията, там хората наистина живеят и затова аз копнеех да бъда част от всичко това. Бях чула от Емил и Берта ― наши приятели, живеещи в Алкмар, че един виден градски богаташ си търсел икономка. И преди няколко седмици, когато се наложи да отида до града на сиреновия пазар, се престраших да се отбия до Аудерхрахт, за да си предложа услугите на този господин. За моя огромна радост и изумление бях наета на мига.

Сега оглеждам обора и хармана, осветен от светлината на утринното слънце. Всички неща, които доскоро бяха натрупани тук за търга, са прибрани от новите си собственици. Единственото, с което разполагам, са няколко дреболии и малко дрехи.

Отвън на двора, сред утринната мъгла стоят родителите и братята ми. Като единствената оцеляла дъщеря в семейството винаги съм можела да разчитам на помощта и защитата им, и сега по лицата на момчетата виждам съвсем ясно, че заминаването ми не ги прави никак щастливи. Между най-големия ми брат Дирк и малкия Лауренс има огромна разлика в годините, дължаща се на многобройните помятания на нашата майка и на споминалите се съвсем рано наши братя и сестри. Може би затова съм най-силно привързана към Лаури ― ние двамата сме онези, останали да компенсират всички загуби на деца преди нас.

Сбогуването ни е кратко. Прегръщам всички, най-дълго ― родителите си. Лаури също трябва да отиде по работа в Алкмар, затова сега ще ме придружава. Добра идея, особено като се има предвид колко пари нося в себе си.

― Скоро ще се видим ― казва баща ми. ― Другата седмица трябва да закарам едни стоки в Алкмар.

― Значи доскоро, тате ― отвръщам. ― Знаеш къде да ме намериш.

Още една целувка, прегръдка ― и ние потегляме. Лаури грабва бохчата с нещата ми под мишница и двамата тръгваме по Източната дига, която води до кея. Аз се обръщам няколко пъти назад и помахвам на семейството си. Сърцето ми е натежало от мъка, но не изпитвам никакви съжаления.

Пътуването до Алкмар е дълго. Притиснати между чувалите със стоки и сгушени един в друг, за да се топлим, ние с брат ми съзерцаваме пейзажа, който се плъзга покрай нас ― ширналите се във всички посоки равни поля на полдерите и дигите, които ги пазят. Баржата не се движи особено бързо, но аз съм ѝ свикнала. Пътувала съм по този маршрут десетки пъти. Познавам всеки завой на канала, всяко селце, покрай което минаваме. В някои участъци няма почти никакъв вятър и баржата напредва толкова бавно, че лодкарят е принуден да използва пръта си. Забива го в калното дъно на канала, отпуска се върху него с цялата си тежест и оттласква лодката напред.

Аз седя до брат си и му посочвам разни неща от пейзажа, които забелязвам. Не получавам почти никакъв отговор.

― Значи няма да се върнеш никога, така ли? ― пита внезапно той точно когато се каня да се откажа от всичките си усилия да поведа някакъв разговор.

― Разбира се, че ще се връщам. От време на време.

― Ако бях на твое място, не бих останал в Алкмар. Март настройва цялото село против теб ― казва Лаури.

― Вярват ли му?

― Не знам ― отвръща брат ми. Млъква, а след известно време допълва: ― Би могла да заминеш за Харлем, а защо не и за Амстердам?