Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

Хората тук се гордеят със своето село, не са мърдали от него поколения наред. Напускането на селото е направо нечувано, смята се за равносилно на предателство. Но тъй като селяните открай време са ме считали за чудата, надали са особено изненадани от плановете ми да се махна завинаги от това място.

— Онзи хубавия скрин продаваш ли го? — пита търговецът Сибрих. ― Онзи, дето го изрисува толкова майсторски? Ще се радвам да те отърва от него, ако нямаш нищо против.

― Търгът е другата седмица — изричам вместо отговор и продължавам напред, като го дарявам с извинителна усмивка.

Свивам в тясната Киркстрат [5] Църковната улица. ― Б. пр. и излизам от селото. Вече виждам в далечината къщата и нивите на родителите ми. Когато стигам до калната пътека, която ще ме отведе дотам, ускорявам крачка.

— Март току-що си тръгна — казва майка ми, която плакне на помпата гюмовете от мляко. В бледата зимна светлина лицето ѝ изглежда изпито и старо, а когато се изправя, се хваща за кръста. — Беше дошъл да говори с теб, обаче крещеше толкова много, че накрая го изпъдих.

Грабвам един от мръсните гюмове от мляко и го пъхам под струята на помпата.

— Чул, че ще заминаваш, Катрин. Беше бесен!

— Откъде накъде? — обаждам се накрая аз. — Това си е моя работа, не е ли така?

— Разбира се. Но точно сега ли? Толкова скоро след погребението? Много хора намират това за твърде странно. Имаш си ниви, добитък, какво ли още не… И всичко вече е само твое! Мъжете ще се редят на опашка за теб, дъще моя! Ама ако питаш мен, най-добре вземи Херет ― като се съберете, ще се превърнете в най-големите богаташи на околността!

— Премествам се в града! ― отсичам.

― И защо? За да се бъхтиш като икономка за чужди хора ли? Въпреки че тук си напълно свободна и независима от господари?

Въздъхвам дълбоко и отвръщам:

― Майко, колко пъти вече сме говорили за това, а? Не смятам да бъда вечно икономка! Искам да поспестя малко пари, да се омъжа повторно и да си създам съвсем нов живот в града!

― Да, ти май винаги си го искала. Още като малка нямаше търпение да дойдеш с нас, когато носехме сирене на пазара. Така и не те разбирах тогава ― никой друг в селото не беше като теб. Четири часа на баржата до града и после още толкова обратно…

― И плачех, защото исках да остана там! ― довършвам.

Двете се споглеждаме и се усмихваме.

― Е, в крайна сметка трябва да постъпиш така, както искаш. Отдавна не си малко момиче. Не мога да те спра — казва майка ми. А след кратка пауза добавя: ― Само дето…

В последвалата тишина аз се вглеждам внимателно в изражението ѝ.

― Какво има? ― подканям я.

― Хората говорят.

― Хората по селата винаги говорят ― отсичам. ― И това е една от главните причини, поради които искам да се махна оттук! Дошло ми е до гуша от всичките тези селски клюки и сплетни!

По лицето на мама се изписва примирение.

― Ще ми липсваш ― прошепва. ― Но може би за теб наистина ще е по-добре да се махнеш!

Седмица по-късно всичко е продадено. Макар че къщата, в която живеехме с Хофърт, беше под наем, всички животни и мебели в нея си бяха наши. Търгът се провежда на хармана ― мястото ни за вършитба. И докато той тече, аз виждам как всички мои вещи преминават в ръцете на чужди хора. Печалбата, равняваща се на близо сто гулдена, е добре дошла за мен. Тези пари са напълно достатъчни, за да ме поддържат за доста дълго време, а нищо чудно да ми помогнат да започна и някаква търговия. Може би с рисувани грънци. Това винаги е била най-голямата ми мечта. Когато бях малка, рисувах по мебелите със сок от цвекло. По-късно, когато започнах да получавам поръчки от богати земевладелци и важни клечки от селото за изработване на декорации по скринове и столчета за крака, вече използвах истински бои.

― Напомнят ми на онези пъстри неща, които изработват в Хинделопен [6] Хинделопен ― град в Северна Холандия, известен с пъстроцветно изрисуваните си мебели. Изделията от Хинделопен обикновено се отличават с флорални мотиви от вида, който може да се забележи по старомодните цигански покрити каруци във Великобритания. ― Б. а. ― отбеляза един ден Корнелиус Финк, нотариусът. ― Ти имаш талант, Кат! Защо не пробваш да продадеш нещо от творенията си в града?

― Не мога, господине ― отговорих. ― Не съм член на тяхната гилдия.

― По време на ежегодния панаир през септември се разрешава и на хора, които не са от града, да продават каквото си искат. Стига да не се опитват да си устройват търговията там, разбира се.